Читать «Нескопоското» онлайн - страница 53

Трикс кимна.

— Благодаря. Ще опитам.

Оръженосците загледаха с любопитство как Трикс влиза в кръчмата. След това, оръженосецът на сър Хойра каза:

— Три към едно, че няма да го наемат!

— Дори няма да се обзалагам — отвърна приятелят му.

— Нека е жив и здрав — заключи оръженосецът на сър Хойра.

С това оптимистично пожелание, те приключиха участието си в съдбата на Трикс и се завърнаха към обтриването на конете.

В „Люспи и нокти“, за разлика от „Щит и меч“, беше шумно и весело. Звънтяха ризници, дрънчаха доспехи, на висок глас разговаряха рицари. Трикс преброи двайсет души — и млади, и стари; целите покрити с белези от рани ветерани и новаци, от които извираше здраве и сила. Миришеше на политура за брони, на мас за кожа и, разбира се, на конска пот. Някои от рицарите бяха с оръженосците си, други — без. Повечето седяха в компания и обсъждаха някакви свои, рицарски проблеми. До Трикс достигаха отделни реплики:

— … аз му казвам: Хайде да се преборим като благородници!…

— … може ли меч да устои срещу секира? Освен ако не е двуръчен…

— … и със силен удар повали сър Чобалд на земята…

Трикс отбеляза с учудване за себе си, че в тази кръчма не признаваха обикновените евтини правоъгълни маси. Всички маси бяха кръгли. Навярно, за да не спорят благородните рицари кой да седи начело на масата.

Тук също така не признаваха покривки, чинии и прибори за хранене. Ядяха направо от накълцаната от ножовете маса. Храната им беше проста — варено или печено месо, зеленчуци и хляб. Използваха ножовете си — и широките, с назъбени и хищни остриета, и тънките и дълги кинжали. Изглежда, в това имаше някакъв особен рицарски шик, защото малкото оръженосци, които бяха удостоени с честта да седят на масата, заедно с господата, ядяха с обикновени вилици, които после пъхаха в ботушите си. Един дебел и мустакат рицар, който беше впил зъби в един печен бут от глиган и го запиваше обилно с пиво, нареждаше радостно:

— Какво ви казвах! Печен бут от диво прасе — това е истинската храна!

Трикс преглътна слюнката си — неговият млад и подрастващ организъм не би имал нищо против да обядва два-три пъти на ден, без да пренебрегва закуската и вечерята. Никой не му обръщаше особено внимание и той можеше без проблеми да потърси между рицарите сър Гламор.

Впрочем, не се наложи дълго да търси. Гламор наистина беше най-рижият, най шумният и най-веселият от всички в кръчмата. Лъскавият му рицарски шлем — последен писък на модата, тип „вълча паст“, беше поставен на масата пред него, а дългите му рижи къдрици красиво падаха върху яката на стоманената му ризница. В момента Гламор, размахвайки халба с остатък от пиво на дъното, разказваше на трима свои другари някаква история:

— Значи, попадат магьосник, рицар и крадец на необитаем остров, при човекоядците…

— Чакай малко! — прекъсна го единият от слушателите. — Как се е случило рицарят, магьосникът и крадецът да пътешестват заедно?

— Няма значение! — сопна се Гилмор. — Да речем, че заедно са търсили съкровище. Рицарят се биел с враговете, магьосникът ги е подсилвал с вълшебствата си, а крадецът отварял ключалките и обезвреждал капаните. Плавали на един кораб, но той претърпял крушение…