Читать «Непознати без лица» онлайн - страница 21

Шармън го наблюдаваше, удивен от глупостта му. Клекна до бистрата вода, вдигна фаса и го пусна заедно със своя в джоба си. Дик го гледаше.

— Извинявай, Стан, малко глупаво постъпих. Не се замислих.

„Ти никога не мислиш, по дяволите!“, каза си Шармън, но премълча. Медоуз му бе нужен като съюзник засега, така че нямаше смисъл да го разстройва допълнително. Усещаше, че е вбесил достатъчно старши офицери за един ден.

Когато си тръгна към къщи, Сам реши да се преоблече и да закуси, преди да отиде в болницата за аутопсията. Започваше да изпитва чувство на вина заради поведението си към Адамс. Може би беше време да прости и да забрави. И без това не можеше да таи яд продължително, в това отношение приличаше на баща си.

Ако трябваше да бъде честна пред себе си, всъщност вината не беше у него. Бе имала множество възможности да се омъжи за бившия си приятел. Дори и сега съзнаваше, че той всъщност бе искал нея, а не проклетата Ребека Уебър, колкото и да беше млада. Но все пак много бързичко бе успяла да го омотае. Не й даде възможност да се замисли, да прецени, а вече бе твърде късно. Каква глупачка бе! Наистина ли независимостта й значеше толкова много за нея? Беше постигнала всичко възможно в професията си, нима бракът и малко щастие наистина щяха да попречат на живота й или щяха да й дойдат в повече? Докато отбиваше по своята улица, мобилният й телефон звънна. Погледна да види кой я търси, но на дисплея бе изписано „неизвестен“. Вдигна. Беше Адамс.

— Сам, не затваряй, трябва да поговорим.

Поколеба се за миг, размишлявайки дали да натисне бутона за край, или не. Отказа се.

— Нямах такова намерение — излъга тя. — Какво мога да направя за теб, шефе?

Последва пауза.

— Докога ще продължаваме така, Сам?

— Ти ми кажи. Нали ти ме заряза заради по-млада жена.

— Знаеш, че не възнамерявах да стане така, исках теб, но ти не ме щеше. Какво трябваше да сторя — да чакам вечно ли? И да остарея, докато вземеш решение? Нуждаех се от съпруга, Сам, и исках теб, но ти не беше съгласна. Какво трябваше да направя?

Знаеше, че всичко, казано от него, е вярно, но това не я успокояваше.

— Може би е нужно време, Том.

— Е, имаме напредък, поне отново ме наричаш Том.

По лицето й се стичаха сълзи и оставяха по бузите й вадички от спиралата.

— Но не и на публични места, а? — Последва кратка тишина. — Можеш да ме наричаш така когато и където пожелаеш. Това не ме притеснява.

Нежното отношение на Адамс й дойде в повече, отколкото можеше да понесе.

— Виж, Том, трябва да затварям. Наистина съжалявам, но е опасно да шофирам така. Ще поговорим по-късно. Чао.

Изключи телефона и остана зад волана на колата с преливащи от сълзи очи. Не можеше да види къщата си, макар и само на няколко метра пред себе си.

Докато вървяха към предната част на сградата, Медоуз внезапно сграбчи ръката на Шармън.

— Почакай за секунда, Стан.

Шармън мина през пролука в живия плет и видя няколко униформени офицери да прекосяват алеята и да влизат в къщата. Единият явно бе Робърт Шоу, шеф на полицията. „Още един началник на местопрестъплението“, помисли си той. Питаше се дали Фланъри ще се изрепчи и на шефа както на него. Доколкото го познаваше, вероятно нямаше да го стори. Самият той си нямаше вземане-даване с началниците и ги избягваше като чума, стига да можеше. Шоу беше нов тип ръководител, интелектуалец либерал — но нали напоследък всички бяха такива? Сякаш си съперничеха кой ще се покаже най-либерален и ще впечатли политиците. Жалко, че не се съревноваваха в залавянето на престъпниците.