Читать «Непознати без лица» онлайн - страница 139

— Не, разбира се, че не. Вижте, достатъчно ви търпях. Мисля да се обадя на началника ви — главен инспектор Адамс, нали? Сигурен съм, че той ще може да разреши проблемите, които имате с мен, господин Шармън. Освен това вие май сте отстранен? Не съм сигурен, че дори трябва да сте тук. Така че си вървете, ако обичате.

Сам видя как очите на Стан се присвиват. Знаеше, че това е лош знак. Знаеше, че му се иска единствено да цапардоса Кларк между веждите.

— Хайде, Стан, може да сторим и нещо друго.

Задърпа го леко към колата, а Кларк затвори здраво вратата след тях.

Докато потегляха по алеята, Сам хвърли поглед на Шармън.

— А сега какво?

Той сви рамене.

— Един господ знае. Освен ако госпожа Уодъм не реши да направи пълни признания, което изглежда невероятно при адвокат, нает от Кларк.

Тя се замисли за миг.

— Ами банковите извлечения и фактурите? Те са доста убедителни.

— Не съвсем — сви рамене той. — Спомни си как се сдобих с тях. Ние знаем, че е замесен, но никога няма да ни позволят да ги използваме като доказателство. Не съм сигурен, че ще посмея да си призная, че ги имам. Да не говорим пък как съм ги получил. Отсега предвиждам, че наказаният в случая ще бъда аз.

Сам се загледа през страничното стъкло, докато Шармън караше обратно през Гранчестър. Изведнъж мобилният й телефон иззвъня. Провери номера, преди да вдигне — беше Хъд. В този момент отговорът на всичките й проблеми просветна в главата й. Не знаеше как не се бе сетила за това по-рано. Обърна се към Стан.

— Стан, карай към „Тринити“ колкото се може по-бързо и по най-прекия път, който ти е известен.

Беше риск, но си заслужаваше да го поемат.

Джон Кларк седеше край басейна, когато тя се появи. Отначало не я забеляза, бе твърде зает с размисъла над последствията от посещението на Шармън. Не се тревожеше прекалено за Бети Уодъм, вече се бе обадил на адвоката си и той бе на път. Ако не друго, поне щеше да се увери, че ще си държи устата затворена. Не че това го притесняваше. Местната полиция не можеше да накара Бети да проговори, но нямаше смисъл да поема рискове. Изведнъж почувства, че някой го наблюдава. Обърна се бавно и видя едно момиче, което му махна.

— Здравей, Джон, помниш ли ме? Аз съм Клеър.

Кларк не можеше да отмести очи от нея. От мъртвото й лице. Защото, ако бе сигурен в нещо, то бе в това, че е мъртва. Убеден бе, защото я бе убил. Умът му заработи трескаво.

— Ти си мъртва.

Клеър започна да се приближава към него с протегнати ръце. Усети как краката му се разтреперват и стомахът му се свива на топка.

— Стой настрана от мен, кучко, стой настрана!

Клеър продължаваше да върви към него, а усмивката на лицето й се разширяваше. Той започна да отстъпва назад.

— Убих те веднъж, мога да го сторя пак! — Твърде шокиран и изплашен, за да заговори при появата й, Кларк се огледа наоколо, преди да се обърне и да се втурне в къщата.

Шармън, Сам и Хъд, които се бяха скрили зад ниските храсти, изведнъж излязоха. Художникът застана след миг до приятелката си, докато Сам и Шармън го последваха в сградата. Когато се приближиха до френските прозорци, които гледат към басейна, Кларк внезапно се появи отново с пушка, притисната здраво до рамото му. Изглеждаше изненадан, че ги вижда пред себе си.