Читать «Непознати без лица» онлайн - страница 136

Уодъм изглеждаше много изплашен.

— По-добре да не… не казвам…

Внезапно пребледня като мъртвец, вкопчи се в предницата на ризата си и се свлече напред. Сам се озова до него на мига. Провери пулса му и погледна Шармън.

— Получил е сърдечен удар. Най-добре повикай линейка, и то бързо.

Въпреки огромните усилия на Сам Уилям Уодъм бе мъртъв, а с него си бе отишъл и единственият им свидетел. Вероятно бе починал още преди да се свлече на земята. Направи всичко по силите си, но не беше достатъчно. Изчакаха да дойдат линейката и местната полиция. След като Шармън им обясни положението, двамата се извиниха и бързо си тръгнаха, за да довършат онова, което бяха започнали, преди Адамс да се появи и да ги прибере.

Стан спря до една къща с тераса близо до центъра на града и паркира. Извърна се към Сам.

— Хайде.

Последва го, без да задава въпроси. Когато той отвори вратата и влязоха, любопитството й най-сетне надделя.

— Къде сме, по дяволите?

Шармън бутна вратата на коридора и влязоха в малка красиво мебелирана дневна.

— Това е старата къща на Кейт. Остави я на майка си. Поел съм грижата за делата й. Може и самият аз да я купя, с нея ме свързват някои хубави спомени.

Сам бе все още объркана.

— Но защо сме тук?

— Защото, преди да е изтекъл и час, Адамс ще изпрати момчетата си до къщата ти и до апартамента ми, за да ни арестуват. Сигурно се чуди какво става. Де да можех да зърна лицето му! Това място не му е известно, така че ще имаме време да разрешим нещата, преди накрая да ни хване.

— Ами автомобилът ти?

Шармън се усмихна.

— В случай че не си забелязала, това не е моята кола. Наех я вчера. Паркирах я на известно разстояние от дома си. Мислех, че Адамс може да реши да предприеме нещо. Въпреки че се съмнявах, че ще има кураж да го стори.

Сам свали палтото си и се свлече на канапето.

— И сега какво?

Шармън прерови вътрешния джоб на сакото си и й подаде плик, адресиран до господин Джон Кларк, член на парламента.

— Откъде взе това, по дяволите?

— От Марк Андерсън.

— Кой пък е той?

— Пощальонът на Кларк. Преди няколко години го бях арестувал за кражба, която е забравил да спомене пред Пощенското управление, когато е постъпил на работа.

— Изнудил си го?

Той запали цигара.

— Изнудих го, разбира се! И още не се е отървал.

— Съжалявам, но все пак не разбирам.

Шармън дръпна продължително от цигарата си.

— Надникни в плика.

Сам изпълни нареждането му. Вътре имаше няколко банкови извлечения, покриващи сметките на Кларк за последните дванадесет месеца.

— Това трябва да е незаконно!

— И неговите занимания не са съвсем почтени, нали? — сви рамене той. Отново бръкна в джоба си и този път извади спестовната книжка, която Хъд бе взел от тялото на Спейд. — Провери датите и сумите, постъпили в сметката на Клеър, и ги сравни с изтеглените от извлечението на Кларк.

Тя го направи. Всички съвпадаха до ден-два, а сумите бяха абсолютно еднакви. Обърна се към Шармън.

— Но как ги взе?

— Кларк отсъства до утре. Вмъкнах се…

Каза го толкова небрежно, че й бе нужно време да осмисли думите му.

— Вмъкнал си се?

Усмихна се и кимна.

— Точно така. А и нали нямаше кой да ме спре? Господин Андерсън ме прикриваше.