Читать «Непознати без лица» онлайн - страница 128

— Добре те е научил — усмихна се той.

Сам точно допиваше едно голямо бренди, когато Хъд влезе в бара. Изненада се да види Шармън.

— Мислех, че си в затвора.

— Дипломатичен, както винаги — поклати глава тя.

Питър се смути за пръв път, откакто го познаваше.

— Извинете, не исках… искам да кажа, че се радвам, че си излязъл от… от… Щастлив съм да те видя.

Шармън му подаде ръка и прекрати по-нататъшното му неудобство.

— И аз се радвам, че те виждам.

Хъд се усмихна, благодарен за помощта.

— Най-искрено съжалявам за Кейт. Беше готина мацка. Не я познавах достатъчно, но наистина я харесвах.

— Благодаря — кимна Стан.

— Имам някои нейни портрети, искаш ли ги?

Шармън отново кимна:

— Много.

— В стаята ми са. Ще ти ги дам. Ще дойдеш ли?

Той поклати глава.

— Не, няма нужда, можеш да ми ги донесеш тук.

Сам се наведе към него.

— Може би е по-добре да ги видиш в стаята му.

Той изглеждаше озадачен.

— Защо?

— Защото е нарисувана гола.

Шармън се вторачи в Сам за миг, а после в Хъд.

— Как?

Художникът преглътна с усилие, когато забеляза изражението му.

— Беше просто изкуство, Стан, нищо не се е случило.

Той все още бе явно разстроен, затова Хъд смени темата и бързо мина в самоотбрана.

— Имам още нещо в стаята, което искам да видите.

Сам се взря в лицето му с подозрение.

— Какво?

— Предпочитам да ви го покажа горе, много е лично.

Тя хвърли поглед към Шармън, който кимна.

— Добре, води ни, само се надявам да си заслужава.

Хъд кимна.

— О, мисля, че ще ви хареса.

Стаята му бе в задната част на хотела. Сам се изненада, че е по-голяма и много по-просторна от нейната.

Изненадата й сигурно си пролича.

— Обичам да съм нашироко.

— Трябва да е доста скъпо? — огледа се тя.

Хъд сви рамене.

— Семейството ми е заможно.

Усмихна му се саркастично.

— Разбира се, че е. А сега, какво искаше да ни покажеш, освен рисунките?

Засмя се, развеселен от неодобрението й към материалните му стремежи. Отиде до шкафа и извади няколко ризи, преди да издърпа един продълговат пакет, обвит стегнато в амбалажна хартия. Сам имаше чувството, че го е виждала и преди, но не можеше да си спомни къде. Усмихна й се, преди да го й го подаде.

— Помниш ли го?

Досети се в момента, в който я попита. Това бе пакетът, който Спейд бе извадил от шкафа в караваната точно преди да го застрелят. Посегна да го вземе, но Хъд бе твърде бърз и го издърпа от ръцете й.

— Не, не, аз го намерих, аз ще го отворя.

Той се приближи до масата в дъното на стаята, за да отвори плътно запечатания вързоп, а Сам започна да го разпитва.

— Откъде го взе, по дяволите?

Хъд го пусна на масата и извади сгъваем нож от джоба си. Отвори го и погледна към Шармън.

— Използвам го, за да моделирам глината, това е.

Шармън изобщо не го бе грижа за какво го ползва, но кимна официално, за да покаже, че е разбрал.

Сам упорстваше:

— Ще ни кажеш ли откъде си взел пакета, или не?

Той започна да реже канапа.

— От трупа му. Е, близо до него.

Сам бе удивена и изненадана.

— И полицията не те спря?

Художникът се засмя кратко и саркастично.

— Не ме видяха. Престорих се, че се опитвам да му помогна, и в суматохата пъхнах вързопа в ризата си.