Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 84

Закрих лицето си, светлината изгори очите ми като киселина. Когато отново ги отворих, Катрин бе изчезнала, а през разбитата врата се промъкваше неясна фигура в черно, заобиколена от ореол светлина.

— Клаус? — прошепна ужасено Лекси и се вкопчи в ръката ми.

— Съжалявам, че ви разочаровах — прозвуча саркастичен глас.

— Деймън! — опитах се да се надигна.

— Стефан, не мислиш ли, че е крайно време да престанеш да седиш и да чакаш със скръстени ръце по-големият ти брат да дойде и да те спаси?

Без повече да се церемони, той ме сграбчи за ръката и ме изхвърли навън от криптата. Полетях към отсрещната стена и паднах върху мраморния под. Деймън беше по-нежен с Лекси, но не кой знае колко. Почти безплътното й тяло се пльосна до мен, с изкривени крака.

Прах и парчета шрапнел ни обвиха като мъгла. Примигнах срещу размазаните стени, опитвайки се да си поема дъх.

— Ето. — Деймън ми подаде сребърна манерка. — Ще ти е нужно за бягството.

Притиснах устни към гърлото на манерката. Кръв. Сладка, сладка, кръв…

Един глас в отдалечена част на съзнанието ми изкрещя, че е човешка кръв, но аз го заглуших с плисъка на упойващата течност. Пих жадно, с отчаяно настървение и простенах в знак на протест, когато Деймън ми взе манерката.

— Остави малко и за дамата — рече той.

Лекси пи също толкова ненаситно. Кръвта потече по брадичката й, около устните, докато смучеше жадно и мълчаливо. Кожата й, която бе посивяла и сбръчкана като на стара жена, се изглади и порозовя.

— Благодаря, войнико — промълви задъхано. — Нуждаех се от това.

Като лампа, изпълваща подземието с топлина и светлина, почувствах как Силата ми се излъчва от крайниците, възвръща чувствителността на сетивата ми, изпълва тялото ми с мощ, която не бях изпитвал откакто започнах да се храня само с животинска кръв.

Ахнах, когато погледът ми се проясни. Зад Деймън стоеше чернокоса жена, притиснала едната си ръка към слепоочието, а другата, свита в юмрук, бе отпусната покрай тялото. Очите й бяха затворени и тялото й леко потрепваше. Все едно бе в плен на силна, но овладяна болка, докато незнайни мъчения терзаеха съзнанието и тялото й.

Маргарет.

И не беше сама. Пред нея бе просната някаква фигура, гърчеща се от болки и аз ненадейно осъзнах, че не Маргарет е измъчваната — тя бе тази, която причиняваше болка на друг. На Лушъс.

На супер вампира; толкова всемогъщ, ала при все това само послушен слуга, изпълняващ досадните земни поръчки на Клаус, демонът, произлязъл директно от Ада. Лушъс бе избил цяло семейство, беше ме пленил с лекота и заловил Лекси сякаш беше пакостлива мишка. Сега чудовището бе обхванало главата си с ръце и крещеше — ужасни писъци, които караха целия параклис да се тресе.

— Това Маргарет ли е? — слисах се аз.

Деймън ме вдигна на крака и ме бутна към вратата.

— Не можем да я оставим!

— Тя ще се оправи!

— Но…

— Въпросите по-късно. Сега бягай!

И така, след като хвърлих един последен поглед към жената, поставила самия Ад на колене, хукнах от своя затвор към лунната светлина на свободата.