Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 73
Л. Дж. Смит
С натежало сърце поех бавно нагоре по величествената стълба от тъмно дърво. Не беше нужно да съм съвсем безшумен; малкото останали слуги се намираха в стаите си в крилото в другия край на огромната къща, далеч от смъртта и разрухата. До слуха ми достигаха напрегнатите им гласове, докато обсъждаха бъдещето си и вероятността да постъпят на работа в други домакинства — всички отчаяни опити да пропъдят мрака, погълнал толкова неочаквано работодателите им.
Питах се какво ли прави Маргарет и се заклех да й съобщя за Клаус и отмъщението. Вероятно беше в дома си, със съпруга си, и оплакваше родителите и сестрите си. Кое беше по-тежко? Да си мъртъв или жив със спомена за мъртвите? Като вампир никога нямаше да позная първото, но винаги щях да изпитвам второто.
Когато стигнах до стаята си, където предишната нощ Бриджет бе дошла, за да ми се отдаде, усетих във въздуха следи от уханието на теменужки, парфюма, с който се бе напръскала. Беше се просмукал във възглавницата и чаршафите. Много по-детински от аромата на Катрин, фината, примамваща и сложна смесица от цитрус и подправка…
Взех куфара — друг подарък от Уинфийлд, предназначен за нашия меден месец — и хвърлих вътре някои вещи, които смятах за мои. Старите ми дрехи, малко пари, дневникът ми. Прелистих няколко стари страници, където бях писал за Катрин.
„Тя не е такава, каквато изглежда. Трябваше ли да съм изненадан? Ужасен? Наранен?
Излиза, че всичко, което зная, всичко, на което са ме учили, всичко, в което вярвах през изминалите седемнайсет години от живота ми, е било невярно.
Още усещам къде ме беше целувала, къде пръстите й бяха стискали ръцете ми. И още копнеех за нея, макар гласът на разума да крещеше в ушите ми: не можеш да обичаш вампир!
Ако имах една от нейните маргаритки, можех да късам листенцата и да ги оставя те да изберат вместо мен. Обичам я… не я обичам… Аз…
Аз я обичам.
Наистина я обичам. Независимо от последиците. Това ли означава да следваш сърцето си? Искаше ми се да притежавам карта или компас, за да ми помогнат да намеря пътя, който трябва да следвам. Но тя беше сърцето ми, и най-вече моята Северна, пътеводна звезда… и всичко това би трябвало да е достатъчно.“
Затворих рязко дневника и свих устни при спомена за глупостта ми. На долния етаж беше настоящата реалност и мислите за миналото нямаше да помогнат. Захвърлих дневника в куфара и слязох долу.
Ала вместо Лекси ме посрещна пустота и ужасната, позната миризма.
На смърт и разложение.
Лекият бриз шумолеше през строшеното дърво; задната врата зееше широко отворена. Потръпнах неволно. Тишината, отсъствието на Лекси, виеха като банши.
Вятърът духна от пода лист хартия с големината на билет. Докато го вдигах, усетих как кожата ми настръхва от вледеняващ ужас.
