Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 67

Изведнъж ми хрумна нещо.

— Катрин споменавала ли ти е някога за нейния господар? — попитах, изразявайки с думи ужасната мисъл, зародила се в ума ми. — За вампира, който я е създал?

Деймън ме погледна сепнато. Изненадата го накара да зареже цупенето.

— Мислиш, че…

Кимнах.

Брат ми се дръпна назад и удари главата си в стената. Той наистина обичаше Катрин. Чудех се дали срещата със създателя на Катрин не превръщаше малката ни среща в Мистик Фолс в незначителна точка върху безкрая на вечността.

— Предполагам, че трябва да извикаме пазача и да му внушим да ни освободи — изрече уморено Деймън.

Шумът откъм фоайето ни възпря. Чу се приглушено трополене, все едно влачеха тела по пода.

Разнесе се вик. Беше пронизителен и бе трудно да се определи дали бе мъж или жена, толкова огромна болка прозираше в него. Сетне се чу стържещият звук на влачено бюро и нещо, което приличаше на трошенето на дървен стол в стена.

Изправих се. Деймън също.

Двамата се спогледахме. Джобният часовник, който ми бе подарил Уинфийлд, тиктакаше отчетливо в настъпилата тишина.

Вратата на преградата се отвори още веднъж и влезе момиче, облечено в мъжки панталони и тиранти. Дълга руса плитка бе преметната през рамото й.

— Лекси! — ахнах.

— Писна ми да ви измъквам от затвори, момчета — заяви тя и залюля връзка ключове пред очите ни. — Трябваше да ви оставя да прекарате нощта тук, за да се научите да не се забърквате в неприятности — пошегува се тя.

Протегнах се през решетките, за да уловя свободната й ръка.

— Никога не съм бил по-щастлив да видя някого.

— Не се съмнявам — рече Лекси сухо, ала устните й се извиха в лека усмивка.

Деймън въздъхна раздразнено.

— Много ти благодаря, но тъкмо щяхме да се освободим и сами.

— И в това също не се съмнявам. Просто реших да ускоря бягството ви — рече тя. Сбърчи нос, а равният й тон показваше, че не одобрява напълно присъствието му. Последният път, когато го бе видяла, той току-що бе убил Кали и се канеше да довърши и мен.

— Да не би да си повалила в безсъзнание всички полицаи тук? — попита Деймън и изпъна рамене.

Лекси отключи и последната ключалка. Вратата се отвори и аз се втурнах да я прегърна.

— Не, само някои от тях. Останалите хипнотизирах. Някои от нас не обичат излишната жестокост, нито бъркотии, които ще се наложи по-късно да обясняват — промърмори тя в рамото ми. Пуснах я и тя ни посочи вратата. — А сега, да се махаме оттук, преди да е дошъл още някой.

— Винаги прикривам следите си — заяви Деймън отбранително, докато тичахме през вратата, ограждаща затворническите килии, към предните офиси. Неколцина полицаи седяха зад бюрата си, наведени над дебели папки, нехаещи, че двама затворници бягат, и за безпорядъка наоколо. Бюрата бяха издърпани настрани, сред купчини трески, които някога са били стол; мъжът, седял на него, сега лежеше на земята, а от главата му шуртеше кръв. Ала очите му бяха отворени и той отново и отново шепнеше някаква дума.