Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 66

Неканени, в главата ми нахлуха десетки образи на Катрин. Завладяващите кехлибарени очи. Дългите черни коси, които се стелеха на немирни вълни около врата й, сякаш току-що ги бе разрошила заради някоя лудория. Тънката талия и палавата усмивка. Тя бе неустоима. И Деймън и аз не бяхме единствените, подвластни на магията й.

Мъжът стегна хватката си около гърлото ми и чух как прешлените ми простенаха. Само след миг щяхме да лежим на пода с прекършени без никакво усилие вратове, както Деймън бе убил затворника.

Тогава внезапно железните клещи ме освободиха. Деймън падна на земята до мен, също свободен от смъртоносната хватка.

Чудовището ни се ухили злобно от външната страна на килията.

— По-късно ще се видя с вас двамата — обеща.

И след това, сякаш бе забравил, затвори внимателно с пръст решетката на килията.

— И, запомнете: аз винаги наблюдавам.

21

С Деймън останахме още няколко минути в килията, твърде сащисани дори да помислим за бягство. Пазачите не се върнаха с ключовете. Не ги обвинявах.

Изругах и ударих по решетките. Изглежда нямаше значение какво ще направя, по кой път ще поема, нещата ставаха все по-зле. А семейство Съдърланд… те бяха просто невинни наблюдатели, пометени по пътя на разрушението, само защото се бяха оказали на неподходящо място в неподходящ момент. Въпреки че брат ми не бе причинил смъртта им директно, все пак беше не по-малко отговорен за гибелта им. Извърнах се, готов да го разкъсам на две.

И тогава видях изражението на лицето му.

Очите на Деймън се бяха изцъклили и той се бе облегнал на стената, за да не падне. Имаше същото замаяно изражение седмици, след като се бе събудил като вампир и бе разбрал, че Катрин е мъртва.

— Какво беше това? — прошепна, когато най-сетне ме погледна.

Но аз нямах представа какво беше това. Знаех само, че това е много по-силно, по-опасно и по-смъртоносно от всяко създание, което някога бях срещал. Гневът към брат ми се стопи и на негово място се възцари нещо като изтощение.

— Не съм сигурен, но мисля, че той ми е оставил посланието — промълвих, припомняйки си кървавите драсканици върху стената на къщата на Съдърланд. — Но какво беше това за Катрин? Какво е представлявал той за нея?

Деймън сви рамене.

— Нямам представа. Тя никога не ми е казвала за това… нещо.

— Той каза, че ние сме му я отнели. Какво, по дяволите, означава това? За какво проклятие говореше? Дали Емили е омагьосала някого? — попитах. Закрачих из тясното пространство, докато мислите се лутаха в главата ми.

— Предполагам, че това означава, че той вярва, че ние сме я убили. Което ти направи, братко — рече Деймън.

Изпълнен с възмущение, Деймън седна на пода, протегна крака, сложи ръце зад главата си и ги използва като възглавница, за да се облегне върху каменната стена. Нямаше да получа повече отговори от него.

Плъзнах се по решетките и зарових лице в шепи, замислен за времето, прекарано с Катрин. Казвала ли бе някога нещо за миналото си? Изтървавала ли е случайно някакъв факт? Но аз бях толкова запленен от нея, че беше невъзможно да се разбере кое е било истина и какво измислица, в която ми е внушила да повярвам. Макар да си спомних, че я бях хапал, нямах спомен да ми е давала да пия от кръвта й. Ала трябва да го е правила често, защото имах във вените си достатъчно кръв, за да се превърна във вампир, когато баща ми ме застреля. По една странна ирония, Катрин ме бе сътворила. Ние бяхме почти като нейни деца.