Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 54

— Скъпи, ще ми подадеш ли чаша вода, моля? — обърна се Лидия към брат ми, като го докосна нежно по бузата.

— Според някои брачни церемонии невестата трябва да обича, да почита и да се подчинява. Не би ли трябвало ти да ме обслужиш, малка моя съпруго? — усмихна й се той, но по начин, който никак не ми се понрави.

— Разбира се! Всичко, което пожелаеш, скъпи — отвърна Лидия. — Вода, вино…

— Кръв? — подсказа Деймън.

Лидия се засмя.

— Ако пожелаеш, за теб винаги.

Бриджет не хапна нищо от скъпите блюда. Подскачаше от маса на маса и не спираше да бъбри с приятелите си, като изпъваше ръка и показваше пръстена си. Аз прекарах по-голямата част от вечерта, като само побутвах нервно почти недокоснатите вкусни хапки из много скъпата чиния с много скъпа и тежка сребърна вилица, без да отделям поглед от Деймън.

След като поднесоха десерта, Брам се смили над мен и се отпусна за миг на стола на Бриджет.

— Поздравления, стари приятелю — рече той и разтърси ръката ми. — Вие с Деймън грабнахте двете най-страхотни хубавици, които Ню Йорк може да предложи.

Кимнах нещастно.

— Господин и госпожа Съдърланд са страхотни. А Маргарет… ами, тя е избухлива, но не се съмнявам, че в крайна сметка ще покорите и нея.

Вдигнах рязко глава.

— Да не би да си забелязал, ъъ, нещо странно у Маргарет? — Брам познаваше Съдърланд, откакто се бе родил. Може би имаше някаква представа кое караше Маргарет да устои на магиите на Деймън.

Брам прокара ръка през небрежно вчесаните си черни къдрици.

— Странно?

— Да, тя е различна от останалите членове на семейство си. По-силна е — насочих го аз.

Брам се засмя тъжно.

— Това определено е вярно. Някога, когато бяхме деца, й откраднах любимата кукла, за да я използвам за медицинска сестра в играта на война с брат ми. Още не съм забравил погледа, с който ме удостои! Дори не беше нужно да ме докосва, за да накара цялото ми тяло да потрепери от болезнен шок. Излишно е да казвам, че никога повече не си играх с нейните играчки.

— Тя е била способна да ти причини болка, без дори да те докосне? — притиснах го, опитвайки се да сглобя парчетата.

Ала в този момент Уинфийлд ме тупна по рамото и кимна да го последвам към задната стая. Деймън дойде с нас, с подигравателно изражение на лицето. Минахме тихо покрай гостите, сетне поехме по страничния коридор. Докато вървяхме, погледнах с усилие през прозорците. През дърветата и кулите видях величествената Хъдсън и Палисейдс, стръмните скали, издигащи се покрай западния бряг. Слънчевите лъчи танцуваха върху блестящите води, кораби и шлепове се носеха бавно нагоре и надолу по реката. Почти се почувствах като крал, съзерцаващ страната си, след като, ставайки член на това семейство, вече принадлежах към най-висшите кръгове на нюйоркското общество.