Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 50

— Стефан! — изсъска Деймън и ме смушка с лакът. Осъзнах, че стискам здраво ръката му. — Трябва ли да извикаме лекар, за да се погрижи за теб? — попита ме саркастично.

Поклатих глава, питайки се каква болест ме е нападнала толкова внезапно. Тълпата отново дойде на фокус — жива, щастлива, смееща се и дискретно разхлаждаща се с ветрила.

Дори аз нямаше как да не призная, че госпожа Съдърланд бе свършила фантастична работа заедно с госпожа Ричардс и икономките й. Подът бе застлан с дебел червен килим, върху който бяха пръснати толкова много розови листенца, че платът под тях почти не се виждаше. Розови, бели и тъмно, тъмно червени, те приличаха на красива пътека сред великолепна розова градина. Гирлянди от скъпи екзотични цветя висяха покрай скамейките, а във въздуха се примесваха уханията на лимон и портокал. Над главите на присъстващите висяха огромни топки от цветя, които приличаха на фойерверки от венчелистчета. Във всеки ъгъл и всяка готическа арка бяха поставени вази, с елегантно аранжирани стръкове трева и разцъфнали дюлеви клонки.

Всички бяха в строго официални облекла, фракове за мъжете, някои с широки дипломатически пояси. Тежки коприни и моаре за по-възрастните дами, по-леки и въздушни материи за по-младите, метри и метри шумоляха около краката им като още розови листа. Шапките представляваха истинска феерия от разноцветни пера и скъпоценни камъни, а понякога и цели изкуствени птици. Явно всички наследствени бижута бяха извадени за случая — перли, диаманти и рубини искряха върху всяка шия и китка, някои с размерите на палеца ми.

Разбира се, всички жени имаха ветрила, изработени от коприна, и ръчно изрисувани в Япония или Англия. Опитваха се да ги поклащат грациозно, но повечето ги вееха доста бързо. Лицата на дамите си оставаха упорито порозовели, въпреки всичките им усилия да изглеждат бледи.

Шепнеха и бъбреха развълнувано, а аз, със свръх изострения си слух, можех да уловя всеки разговор, който си поискам. Всъщност нямах особено желание за това, защото почти всички бяха едни и същи:

— … толкова бързо. Срещнали се само преди месец. Чул ли си историята? Той се изявил като голям кавалер…

— … късметлия момиче. Надявам се моята Лукреция също да се омъжи толкова добре…

— … най-младата Боумонт направо се нахвърлила на де Сангуе, но за него съществувала само Лидия…

— … толкова красив мъж! При това граф…!

— … да, но кой е онзи другият? Този, дето се жени за Бриджет?

Затворих очи. Искаше ми се да можех да затворя и ушите си. Как копнеех в този миг да съм в пещерата си в парка.

— Както в старите времена, нали, братко? — въздъхна Деймън и оправи единия от маншетите си. — В едно друго време ти и Розалин отдавна вече щяхте да сте женени.

— Млъкни — процедих. Макар че той беше прав. Ако Катрин не бе убила моята другарка от детинство, вече щях да съм женен за нея. Тогава мислех, че да принудят някого да се ожени против волята си е най-лошата съдба, която би могла да го сполети. Колко наивен съм бил…