Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 48
Л. Дж. Смит
—
Успях да се овладея и я избутах от себе си. Нямах намерение да го сторя толкова силно, ала дори в отслабналото ми състояние все още бях няколко пъти по-силен от обикновен човек. Тя отхвръкна в края на леглото и се удари в една от колоните. Лицето й доби шокирано изражение.
Сетне избухна в сълзи.
— Ти… не ме искаш… — изхленчи и едри сълзи се затъркаляха по страните й.
— Бриджет, не, аз… — Зъбите ми се бяха прибрали, но още треперех от болка и нужда за кръв. — Просто… утре ще се оженим, Бриджет. Само още един ден. Ако изчакаме докато е… ъ… прието, ще бъде дори още по-специално. Само си помисли, ще бъде завършекът на… един красив ден… ти, с твоята красива, ами…
— Кремава брокатена с брюкселска дантела върху ръкавите и корсажа и сатенен шарф в цвят слонова кост с воал в тон, с бродирани копринени цветя, също в цвят слонова кост — подсмръкна тя.
— Точно така. — Докоснах нежно лакътя й и повдигнах брадичката й, за да ме погледне. Тя изтри сълзите си с края на пеньоара си. — Нека първата ми нощ с теб да бъде с онзи образ в съзнанието ми, на моята поруменяла невеста.
Тя кимна, подсмръкна отново и ми се усмихна леко.
— Добре.
После отново се изкиска, превръщайки се отново в обичайната Бриджет, и скочи от леглото на пода.
— Лека нощ… любовнико — изгука, преди да излезе.
Щом си отиде, се проснах върху леглото и заглуших с възглавница стенанието си. Ала това не облекчи изгарящото неудовлетворение, напиращо в мен. Изправих се и засновах от прозореца до вратата. Исках да си тръгна, да избягам, да изляза на лов, да направя нещо. Но нямах избор, никаква възможност. Бях хванат в капана на тази стая, на тази ситуация, на ужасната неопределеност да не съм нито човек, нито чудовище.
Разкъсах възглавницата на две. Перушината се разлетя и посипа стаята все едно с бяло брашно.
16
„Животът с Деймън е все едно да играеш шах с луд противник. Мога да измисля хиляди различни възможности, за да се защитя от него, да предвидя хиляди различни ходове, които би могъл да направи, а той изведнъж променя правилата на играта.
Не само новопридобитата му склонност към безпричинна жестокост го прави толкова непредвидим, а и начинът, по който й се наслаждава. Макар че нашата храна е кръвта, като вампири ние притежаваме поне малко самоконтрол. Деймън може да не позволи на тъмната си страна да надделее, но при все това го прави с радост.
Наблюдавам тази промяна в него с ужас и чувство на вина, тъй като аз бях този, който го тласна по пътя на вампира. Катрин бе тази, която го промени, но аз за пръв път го принудих да се нахрани с човешка кръв.
След като видях посланието му към мен, не можех да напусна семейство Съдърланд, докато не откриех начин как да ги защитя. Това, което брат ми стори на Кали… очевидно нищо нямаше да му попречи да унищожи цялото семейство, след като изпълнят предназначението си.
Но кога ще действа? По време на сватбата? След сватбата? След медения месец? Догодина? Можех ли да отведа момичетата на някое безопасно място? Можех ли да ги убедя да се скрият? Дали бих могъл да им повлияя чрез внушение? Деймън бе успял да ме открие тук, дали би могъл да намери мен — или тях — някъде другаде?
Трябваше да подготвя план, в случай че брат ми не напусне града с новопридобитото си богатство.
Разбира се, най-простото решение е да убия Деймън.
Точно така — един маниакално луд, непредвидим вампир убиец изчезва, и светът и аз сме хиляди пъти по-сигурни и в безопасност. Ако допуснем, че бих могъл да го направя. Аз съм толкова по-слаб от него, че трябва да стане с изненада, хитрост или нещо непочтено, като например да му забия нож в гърба. Както той уби Кали. Но няма смисъл да мисля за това. Не бих паднал до неговото ниво. Той е мой брат. И колкото и да е ужасен, е единственият близък, който ми е останал.“
