Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 12

— Ти ни направи голяма услуга, Стефан — рече Уинфийлд. — Прости ми, че говоря без заобикалки, но подозирам, че нямаш приличен дом, където да се прибереш. Защо не останеш да пренощуваш тук? Вече е прекалено късно, за да отидеш където и да било, а и сигурно си изтощен.

Вдигнах ръце.

— Не, не бих могъл.

— Определено можеш — възрази Лидия.

— Аз… — Кажи не. Пред мен изплуваха зелените очи на Кали и си припомних клетвата да стоя по-далеч от човешките същества. Но уюта на тази красива къща толкова много ми напомняха за човешкия живот, който бях изоставил в Мистик Фолс, че ми беше много трудно да постъпя както беше редно.

— Настоявам, момче. — Уинфийлд отпусна месестата си ръка върху рамото ми и ме побутна към вратата. — Това е най-малкото, което можем да ти предложим в знак на благодарност. Хубав и спокоен сън и здравословна закуска.

— Това е много любезно, но…

— Моля те… — намеси се Лидия с плаха усмивка. — Ние сме ти толкова благодарни.

— Аз наистина би трябвало да…

— Отлично! — плесна с ръце Уинфийлд. — Разбрахме се. Дори ще изперем и изгладим дрехите ти.

Като кон, за когото трябваше да се погрижат преди надбягванията, икономката на семейство Съдърланд ме поведе по стръмна стълба към задното крило на къщата, с изглед към източната улица. Вместо обичайното ми леговище в скалите, заобиколен от откраднати надгробни паметници, щях да спя в огромно пухено легло с четири колони, в стая с бумтящ огън, в къщата на човешки същества, които ме бяха приели с радост и без колебание, сякаш бях един от тях.

Вампирът в мен оставаше гладен и нервен. Ала това не пречеше на човека в мен да се наслади на живота, който завинаги бе изгубил.

4

5 ноември 1864

„Имам чувството, че е станало много отдавна, но в действителност беше изминало съвсем малко време от трансформацията ми, откакто моят баща ме уби. Измина едва месец, откакто двамата с Деймън се опитахме да спасим живота на Катрин, а нейната кръв спаси нашия. Едва месец, откакто бях жив човек с топла, пулсираща кръв, който консумираше ястия от месо и зеленчуци, сирене и вино — и който спеше в пухено легло, застлано с чисти ленени чаршафи.

При все това ми се струва, че е било преди цяла вечност и в известно отношение предполагам, че беше точно така.

Но също така бързо, както се промени съдбата ми след Ню Орлиънс, принуждавайки ме да живея като скитник в скалиста падина в парка, ето ме сега, седнал зад прилично бюро, под прозорец с витраж и дебел килим под краката. Колко бързо се връщам обратно към човешкия начин на живот!

Семейство Съдърланд изглеждат мили хора. Представям си буйната и непокорна Бриджет и по-голямата й, по-разумна и по-търпелива сестра, като огледална версия на Деймън и мен. Никога не съм се замислял колко всъщност безобидни са били караниците между Деймън и баща ми, когато причина за тях бяха само конете и момичетата. Винаги съм се боял, че някой от тях двамата ще каже или направи нещо, което завинаги ще сложи край на подобието на семейство, което имахме.

Сега, когато баща ми е мъртъв, а брат ми и аз сме… това, което сме, осъзнавам колко много по-сериозни могат да станат нещата, колко обикновен и лесен е бил животът преди.

Не биваше да оставам в този дом, дори и за една нощ. Би трябвало да се измъкна през прозореца и да побягна към мястото, което доброволно бях избрал за своето изгнание. Да остана в топлата, жива прегръдка на семейство Съдърланд, без значение за колко кратко, беше опасно и измамно. Имах чувството, че отново принадлежа на човешкия свят. Те не подозират, че са приели хищник сред себе си. Беше достатъчно само веднъж да изгубя контрол, да изляза безшумно от стаята си, да заситя жаждата си с един от тях, и животът им щеше завинаги да се превърне в трагедия — както стана с моя, когато Катрин прекрачи прага на нашия дом.

Семейството винаги е било най-важното нещо за мен и ще излъжа, ако не призная колко успокояващо и хубаво е да съм отново — дори и да е само за една открадната нощ — сред хора, които се обичат един друг.“