Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 11

Моят благодетел ме изгледа странно и ме изтръгна от унеса ми.

— Да, сър. Намерих я на поляната, близо до останките от старото селище Сенека Вилидж.

— И какво си правил в парка толкова късно през нощта? — попита той, вперил поглед в мен.

— Разхождах се — промълвих.

Подготвих се за това, което следваше, неудобна поредица от въпроси относно живота ми, макар че скъсаните ми дрехи определено даваха някои отговори. Ако бях на негово място, щях да пъхна няколко долара в ръката ми и да побързам да се изпроводя през вратата. В крайна сметка Ню Йорк гъмжеше от хищници и въпреки че той не би могъл да го знае, вероятно дори не си го представяше, аз бях един от тях.

Ала следващите му думи ме изненадаха.

— Предполагам, че късметът ти е изневерил синко? — попита домакинът ми и изражението му омекна.

— Какво е станало — бил си изхвърлен от бащиния си дом? Заради някакъв скандал? Или дуел? Озовал си се в противниковия военен лагер?

Ченето ми увисна. Откъде бе разбрал, че не съм обикновен скитник?

Мъжът изглежда отгатна мисълта ми.

— Обувките ти, синко, показват, че очевидно си джентълмен, независимо от настоящето ти… хм… състояние — додаде той, докато ги оглеждаше. Сведох поглед към обувките си — протрити и мръсни, не ги бях лъскал, откакто напуснах Луизиана. — Изработката им е италианска, а кожата е фина. Познавам кожата си. — Потупа собствената си обувка, навярно от крокодилска кожа. — Така започнах. Аз съм Уинфийлд Съдърланд, собственикът на търговската верига „Съдърланд“. Някои от съседите ми са натрупали състоянието си от петрол или от железниците, но аз съм го спечелил честно — като продавам на хората това, от което имат нужда.

Вратата на кабинета се отвори и младата жена, която бях видял на долния етаж, влезе вътре. Изглеждаше спокойна и грациозна, пристъпваше едновременно царствено и делово. Бонето й беше семпло — почти като на прислужница — но подчертаваше фините черти на лицето й. Тя беше по-изискана версия на момичето, което бях намерил в парка. Естествено къдравата й коса беше в по-фин оттенък на златистото и се стелеше свободно на меки вълни. Миглите й бяха гъсти като на по-малката й сестра, но по-дълги, и обрамчваха сини очи със съвсем лек нюанс на сиво. Скулите й бяха малко по-високи, а изражението — по-меко.

Човешкото ми възхищение от красотата й се бореше със студената вампирска оценка на тялото й: здраво и младо.

— Лекарят току-що пристигна, но мама смята, че всичко с нея ще е наред — оповести спокойно момичето. — Раната не е толкова дълбока, колкото изглеждаше, и очевидно вече е почти зараснала, което е истинско чудо.

Размърдах се притеснено на стола си. Знаех, че аз съм неохотният творец на това „чудо“.

— Дъщеря ми Лидия — представи я Уинфийлд. — Най-царствената от моите три грации. Ти си намерил Бриджет. Тя е малко… хм… своенравна.

— Тя избяга сама от бала — заяви с пресилена усмивка Лидия. — Мисля, че би трябвало да потърсиш малко по-силна дума от „своенравна“, татко.

Харесах Лидия от пръв поглед. Не излъчваше искрящата жизненост на Кали, но притежаваше ум и чувство за хумор, които я отличаваха от всички останали. Дори харесах баща й, въпреки гръмкия му и заплашителен глас. В известно отношение всичко тук ми напомняше на родния ми дом, на собственото ми семейството, когато имах такова.