Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 9

Дори и да исках, не можех да ги последвам. Човешките същества трябва да поканят в дома си своята гибел — независимо дали го осъзнават или не. Без покана ние, вампирите, не можем да влезем в ничий дом, прокудени от топлината на огнищата, оставени в нощта като самотни наблюдатели.

Обърнах се, за да си тръгна. И без това вече бях останал по-дълго, отколкото смятах.

— Почакай, млади човече.

Гласът бе толкова уверен, дълбок и гръмък, че се върнах, все едно бях хипнотизиран от някаква сила.

На прага се извисяваше висока фигура. Предположих, че е господарят на къщата и бащата на момичето, което бях спасил. Беше едър и някак си жизнерадостно дебел мъж, от онзи тип, чиято пълнота ги кара да застават на пети. Беше облечен в скъпи дрехи от вълна и туид, отлично ушити, но с обикновена кройка. Спокойствие бе думата, която най-точно го характеризираше, като се почне от червеникавокафявите бакенбарди и се стигне до блестящите черни очи и леката усмивка, играеща върху устните му. Приличаше на човек, който бе работил здраво през по-голямата част от живота си — мазолестите ръце и червеният му врат бяха доказателство, че богатството му не е от наследство.

Една мисъл се мярна за миг в главата ми: колко лесно щеше да бъде да го примамя навън. Още една стъпка… Пълното му тяло щеше да ми достави достатъчно кръв, за да засити глада ми с дни. Усетих как челюстта ме заболя от желание, което щеше да накара зъбите ми да изскочат и да причини смъртта на този мъж.

Ала въпреки множеството изкушения, с които се сблъсках през тази нощ вече бях оставил онзи живот зад гърба си.

— Тъкмо си тръгвах, господине. Радвам се, че дъщеря ви е в безопасност — промърморих, като отстъпих крачка назад към сенките.

Мъжът отпусна месестата си ръка върху рамото ми и ме спря. Очите му се присвиха и макар че бих могъл да го убия на място, се изненадах от нервното присвиване на стомаха ми.

— Как се казваш, синко?

— Стефан — отвърнах. — Стефан Салваторе.

Тутакси осъзнах, че е глупаво да му казвам истинското си име, имайки предвид цялата бъркотия, която бях оставил зад себе си в Ню Орлиънс и Мистик Фолс.

— Стефан — повтори той и ме огледа от главата до петите. — Не искаш ли награда?

Подръпнах маншетите на ризата си, засрамен от раздърпания си външен вид. Черните ми панталони, в чийто заден джоб бе пъхнат дневникът ми, бяха протрити и разръфани. Ризата ми се бе измъкнала и висеше омачкана около тирантите. Нямах шапка, нито вратовръзка и жилетка, а като капак на всичко бях мръсен и от мен се разнасяше леката миризма на скитник.

— Не, господине. Просто се радвам, че помогнах — смънках.

Мъжът остана мълчалив, сякаш му беше трудно да проумее думите ми. Запитах се дали шокът да види дъщеря си окървавена и безпомощна не е замъглил донякъде съзнанието му. Сетне той поклати глава.

— Глупости! — Тупна ме по дясното рамо. — Готов съм на всичко за доброто и безопасността на най-малката ми дъщеря. Влез вътре. Настоявам! Да изпушим по една пура и да вдигнем тост задето си спасил моето малко момиченце.