Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 267

- Ами хората в лазарета?

- Ако не могат да станат и сами да излезат навън, не можем да го направим вместо тях - каза Коул с нотка на окончателност.

- Ами Кланси? - попитах аз, макар част от мен вече да знаеше отговора -Пуснаха ли го навън?

- Нямаше време за разчистване на етажа - каза Коул.

Погледнах назад през рамо, искайки ми се да мога да видя лицето на Лиъм. Вместо това го почувствах - сложи ръце на кръста ми, подбутвайки ме нежно напред. И тогава чух гласа му да казва в ухото ми.

- Какво щеше да направи той, ако там бе ти? Аз?

Това не ми помогна да погълна жлъчния сок обратно в гърлото си. Едно беше да доведеш някого като затворник, а съвсем друго да го обречеш на нещо, което бе почти сигурна смърт.

- Ама ти подиграваш ли се с мен? - изръмжа Вида, когато тя и Дунди хванаха здраво паникьосалия се Нико и го принудиха да продължи напред. Можех да видя бледото лице на Джуд зад тях, който гледаше в ужас.

- Аз ще го пусна - каза Нико. - Аз мога да му помогна!

- Не - извика Джуд. - Трябва да останем заедно!

Ударната вълна на следващата експлозия ни запрати всички на колене. Аз ударих главата си в стената, а пред очите ми изскочиха петна. После се изправих обратно на крака и всички се затичахме надолу по стъпалата - през тъмния коридор, скачайки долу в блока за разпит. Някои части от стената, която бе вдясно от мен, вече частично се бяха сринали.

- Стойте зад мен! - каза Коул, обръщайки се назад към нас. - Хайде, трябва да отидем отпред.

Той успя да се промъкне най-отпред на редицата, която почти блокираше, когато хората стигнеха до вратата на тунела. Можех само да си представя каква реакция щяхме да породим, ако и шестимата се бяхме се опитали да преварим всички в редицата и да го последваме.

Най-после бяхме достатъчно близко, за да видим какъв е проблемът. От другата страна на вратата, на всяко дете и агент се налагаше внимателно да се покатерят

над тръбите и цимента, които бяха изпадали от тавана на тунела.

Кръвта биеше ускорено в главата ми, а крайниците си усещах като кухи вследствие на паниката, докато чакахме, и чакахаме, и чакахме да дойде и нашият ред. Лиъм подскачаше на място на краката си, все едно всеки момент се приготвяше да се втурне напред.

Щом стигнахме до вратата, аз спрях и се дръпнах настрана, за да оставя останалите да минат пред мен, но Лиъм не бе съгласен с това. Той само дето не ме повдигна през разрушенията, а след това сам прескочи - тялото му бе стената, която ме пазеше от това да се върна обратно.

Чух как Вида ругае зад мен, а Дунди мърмори затруднено. При толкова много наблъскани тела, в тунела бе горещо и влажно. Взривовете отгоре бяха разрушили някои части, което отново забавяше напредъка ни и превръщаше един обикновен маршрут в писта с препятствия.

Усещах гръмовните вибрации преди звукът от ударите действително да достигне до ушите ми. Бе серия от четири тихи трясъка - всеки следващ бе по-силен и по-лош от предния. Вида извика нещо към нас, но аз не можах да я чуя през ужасната звукова вълна, която последва. Стомахът ми, сърцето, всичко вътре в мен сякаш падна, все едно тунелът под мен бе поддал. Секундите преминаваха двойно по-бързо, предоставяйки ми само нужното време, за да се обърна настрани от експлозията, която изхвръкна през вратата, през която току-що бяхме минали.