Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 266
Александра Бракен
Завъртях се на пети и започнах да ги броя, докато вървях. Дунди стоеше и наблюдаваше тъмните силуети на деца и агенти, които напускаха, накуцвайки, през западния изход на залата. Лиъм се опитваше да стигне обратно при нас, блъскайки Коул, който пък се опитваше да го накара да се нареди зад другите. И Вида - тя се бе вторачила в безжизнените тела, разпръснати из пода, някои от които бяха наполовина погребани под срутилия се таван. В цялата зала се носеше миризма на обгорено месо и дим. По пода бяха разхвърляни маратонки и ботуши, изхвърлени от окървавени, немърдащи крака.
- Не можем да ги оставим - извика Джуд и тръгна да се протяга към Сара, едно от Сините момичета. Сара погледна обратно нагоре към него от своя страна, а гърдите й се бяха огънали от част от скелето, което бе паднало върху нея. - Ние... Не е правилно. Не можем да ги оставим тук долу!
- Налага се! - казах аз. - Идвай!
Откакто бях в Лигата, бяхме правили два пъти тренировки за евакуация, като и двата пъти бяхме ползвали различни изходи, за да напуснем Щаба. Единият беше през асансьора и тунела - така както бихме влезли нормално. А другият бе едно огромно стълбище, което се въртеше и виеше нагоре към повърхността, за да излезе на известно разстояние от фабриката, която трябваше да ни служи като щит. Никой от тях не беше възможност сега. Можех да разбера това само докато гледах лицето на Коул.
- Мърдайте, мърдайте, мърдайте! - ни казваше той, като избутваше всяко дете и агент през вратата. - Надолу към ниво три. Ще излезем по пътя, по който сте влезли. Следвайте Агент Калб!
Опитах се да преброя главите, които минаваха, но бе твърде тъмно, а и димът бе прекалено гъст. Цялата структура се разтресе, като ме запрати напред към Лиъм, който ни чакаше при вратата.
- Добре ли си? - попита той в прилив на въздух. - Той ме хвана. Аз не исках да тръгвам...
Коул го хвана за яката и го издърпа навън в коридора пред нас. Бе ясно, че се бяха целили в самата сърцевина на сградата. Ние се запрепъвахме зад тях в редица, опитвайки се да се придвижваме през бетона, горящите отломки и съскащите, плюещи пара тръби, които се бяха спукали. Все пак бе някакво малко чудо, че не бяха разрушени както атриума.
Стълбището надолу към ниво две бе запушено с още повече дим и пара. Моята риза бе напълно подгизнала от пот. Започнах да свалям якето си, тръгвайки автоматично да опипвам, търсейки флашката, която не бе там.
Следващият удар ме изхвърли напред в гърба на Лиъм. Едно от децата пред нас извика, но единственото, което можех да чуя, бе Джуд зад мен, който шепнеше „О, боже! О, боже!" отново и отново. Не знам какво си представяше в главата си, но ако бе нещо подобно на моята картинка, представляваща смазване под десетки тонове цимент и мръсотия, се изненадвах, че успяваше въобще да фунционира, а камо ли да продължи да се движи напред.
Редицата се забави, когато започнахме да достигаме до второ ниво. Ставаше запушване от някакъв проблем, който не можехме да видим. Промъкнах се покрай Лиъм и хванах Коул за ръката, за да привлека вниманието му.
