Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 265

Вида вдигна Джуд до себе си, оставяйки ме да издърпам Нико от стола му.

- Може да е просто поредно временно спиране на тока - запротестира един агент. - Не може да е в отговор на убийството. Най-добрият ни шанс е да слезем на ниво три и да изчакаме там.

- Ако това е нападение - допълни друг, - тогава най-безопасно за нас ще бъде да си останем тук!

- Най-безопасното място за нас е навън... оттук...

Чуха се три силни почуквания - все едно някой стоеше директно над нас и учтиво молеше да бъде допуснат вътре. Не знам защо го направих или дори въобще какъв си мислех, че е този шум, но избутах Нико към земята, а след малко усетих, че и Вида направи същото с Джуд край мен.

- Прикрийте се! - извика някой, но думите му изчезнаха сред нажежения до бяло изблик на светлина.

И тогава над главите ни заваля огън.

Трийсет и първа глава

Не усетих болката веднага - само тежкия натиск върху гръбнака си.

Отворих очи в пълна тъмнина. Нико крещеше името ми и ме държеше за раменете. Последва един кратък благословен момент, по време на който мозъкът ми бе в дрипи и не можеше да свърже това, което вижда, мирише и чувства с реалността, която току-що се бе случила. Всичко се филтрираше през тъмнина.

- Не! Първо трябва да я намеря...

- По дяволите, Лиъм! Мърдай! - изрева Коул. - Върви с другите!

- Те са тук - чух Вида да казва. - Помогнете ми с това...

Тежестта, която ме бе приклещила към Нико, се вдигна и в дробовете ми навлезе димен, прашен въздух. Закашлях се. Ръката ми се плъзна по пода, докато не намери нещо, което приличаше на светеща пръчка.

Но не беше. Бе нечий пръст и вече не бе прикрепен към тялото му.

Бях вдигната и изправена на крака. Задържаха ме, докато коленете ми се втвърдят.

- Слушайте... - започнах да казвам аз.

- Дружки от бункера - каза Вида, - трябва да вървим.

- Джуд...

- Тук съм - отвърна той. - Не те виждам, но съм тук...

- Всички са тук и сме наред - прекъсна го Дунди. - Казвайте накъде да ходим.

- Надолу... - изкашлях се, докато се опитвах да прочистя дебелия слой прах, който бе полепнал по езика и гърлото ми. Очите ми бяха започнали да се приспособяват. Така успях да разбера, че мъждукащото оранжево сияние, което ни заобикаляше, не бе от светещите пръчици, а от причинените от експлозиите огньове. Всички друго достигна до мен със скоростта на куршум, летящ към глава: от частично разрушения покрив висяха жици, както и части от самия покрив. И звукът от далечен гръм - той все още бе там. Сега вече бе по-силен и стреляше с енергичен ритъм.

Бомбардират града. Нямаше значение кои са „те" - не и в този момент. Избърсах хлъзгавия прилив на топлина, който вървеше надолу по челюстта ми, и погледнах към Нико, за да съм сигурна, че е добре. Той и Джуд се бяха сгушили заедно, а ръцете на всеки прегръщаха другия.