Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 17
Александра Бракен
Вида се обърна към нея.
- Сериозно ли?
- Да - отвърна Кейт. - Руби ще заеме мястото му на Водач на екипа.
Всичко приключи толкова бързо. Каквито и фалшиви любезности да бе подготвила Вида за Кейт, те изчезнаха с едно-единствено остро поемане на дъх и точно в тази секунда съзрях проблясъка на предателството. Долових как тя физически преглътна думите си и кимна.
- Ама, чакайте! - задавих се аз. Не исках нищо подобно... Не желаех това...
- Супер! Честито! - Джуд ме тупна приятелски с юмрук по рамото и ме изкара от вцепенението ми.
- Знам, че всички вие ще помогнете на Руби да се почувства добре дошла и ще я въведете в обстановката - каза Кейт.
- Да - процеди през зъби Вида. - Ама... разбира се. Всичко, което пожелае.
- Да идем заедно да вечеряме - рече Джуд с приповдигнат тон. Напълно и блажено невеж относно начина, по който юмруците на Вида се стягаха и разпускаха край тялото й. - Днес вечерята е паста.
- Аз трябва да се обадя на Албан, но вие четиримата отивайте. После може да покажете на Руби къде са леглата и да й помогнете да се настани - добави Кейт.
Едва бях излязла през вратата и я бях затворила, когато усетих как някой хваща конската ми опашка, завърта ме и ме засилва към близката стена. Пред очите ми избухнаха черни звезди.
- Вида! - ахна Джуд. Възклицанието му бе достатъчно, за да накара дори Нико да погледне нагоре.
- Ако дори за секунда си си помислила, че не знам какво е станало всъщност, напълно грешиш - изсъска Вида.
- Разкарай се от мен! - сопнах се аз.
- Знам, че историйката за това как Кейт те е изгубила е пълна лъжа. Избягала си - заключи тя. - Ако още веднъж се опиташ да я нараниш, ще те разпердушиня.
- Ти не знаеш нищо за мен - отвърнах аз, черпейки от гнева й по неочакван за мен начин.
- Знам всичко, което ми е нужно - изплю Вида. - Знам какво си. Всички сме наясно.
- Стига толкова! - каза Джуд, взе ръката ми и ме издърпа назад. - Отиваме на вечеря, Ви. Ела или пък недей.
- Желая ви приятно скапано хранене - каза тя с възможно най-сладкия си глас, но яростта, която се излъчваше от тялото й, разрязваше въздуха помежду ни и се сключваше около врата ми като юмрук. Като обещание.
Не знам защо кръгът от празни маси около нас ме безпокоеше толкова много. Може би заради същата причина, поради която Джуд усещаше, че трябва да говори по време на цялото хранене, за да компенсира
Едва бяхме седнали на една от по-малките кръгли маси, когато няколко агенти и други деца станаха от техните. Те или взимаха подносите си и напълно изчезваха от атриума, или пък се сбутваха на някоя от вече пълните маси, намиращи се по-далече от нас. Опитах се да се убедя, че това не е заради мен, но има някои мисли, които виреят в ума ти като хронична болест. Мислиш си, че напълно си ги задушил, а разкриваш как те са се превърнали в нещо още по-тъмно и ново. „Естествено, че ще станат и ще си тръгнат - ми шептеше един познат глас в ухото. - Защо въобще биха искали да са край
- ... където ядем и стоим, ако имаме някакво принудително бездействие. След часовете за хранене тук всичко се почиства. Така че можеш да дойдеш и да играеш карти или пък пинг-понг, или просто да погледаш телевизия - разясни Джуд, докато дъвчеше някаква маруля. - Понякога някой агент ни носи филм за гледане, но през по-голямата част от времето аз стоя долу в компютърната лаборатория...