Читать «Небесните господари - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 460

Войниците предпазливо пристъпваха към него. Не отместваха дулата от оръжията си. Той с усилие вдигна глава и ги погледна.

— И знаете ли кое е най-несправедливото!

Те се спогледаха нервно, но никой не отговори.

— Дори веднъж не наебах момичето! — каза той и умря.

Глава тридесет и втора

В сивкавата светлина на утрото капитан Вюшков се насилваше да вижда нещата само откъм добрата им страна. Единствената друга възможност беше да се завре в храстите и да си пръсне главата. Дълбоко си пое дъх, поизпъна се пред събрания екипаж и войниците до кораба и заговори колкото може авторитетно в тези обстоятелства:

— Положението ни не е толкова лошо, колкото изглежда. На кораба са причинени повреди, но те могат да бъдат поправени. Както ми съобщиха, за по-малко от месец. И макар че понесохме загуби, можеше да стане и много по-зле.

„Така си е, ако онова нещо, което ни нападна, не стреляше само по лъчевите ни оръдия, сега всички да сме трупове.“ Същото бе станало и в града. Бяха унищожени всички излъчватели, но нищо друго. Е, ако не се брои радарната кула на Палмира. Собственият им радар също не работеше. Единствената добра новина се оказа потвърждението, че брат Джеймз е застрелян. Поне той вече нямаше да му създава неприятности.

— Все още разполагаме с личното си оръжие и контролираме положението в Палмира — „Но докога?“ — И когато дойде онова нещо, ще бъдем готови да го посрещнем! Така ли е, мъже?!

Всички го гледаха с каменни лица. Един войник вдигна ръка.

— Моля за извинение, господин капитан, но според вас какво беше „онова нещо“?

„Майната ти!“

— Ъ-ъ-ъ… Някаква нескопосана летяща машина, сглобена от тукашните хора. Смятам да разпитам днес някои от тях, за да науча къде я крият. После ще нападнем и ще я унищожим, преди да е излетяла.

Той спря. Последва мълчание. Насекомите бръмчаха досадно край лицето му, отпъждаше ги и чакаше някой да каже нещо. Накрая заговори един войник, но толкова сухо, че Вюшков се вбеси:

— А какво ще стане, ако това нещо се върне и ни нападне, преди да сме готови, както стана днес?

— Тогава ще очаквам от тебе да стреляш и да го свалиш, човече! — излая Вюшков. — Имаш оръжие, а на дневна светлина ще можеш да го видиш! И това се отнася за всички ви!

— Ами ако е невидимо? — попита друг.

— Я не дрънкай глу…

Не продължи. Едва подухващият откъм океана бриз носеше със себе си дълбоко бучене. Той се обърна и се вгледа в мъглата на ранното утро, запълваща небето. Далече навътре в океана смътно се забелязваха очертанията на нещо. Беше голямо. Бученето се чуваше по-ясно. Огромният предмет излизаше от мъглата.

— Исусе!… — Вюшков се задъха.

— Но какво е това? — попита някой зад него.

— Небесен Господар — тихо отговори Вюшков.

Струваше му се, че отдавна гледа грамадния призрачно бял въздушен кораб, надвиснал от мъглата. Сковаваше се от потискащата му необозримост. Успя да се отърси от вцепенението. Извърна се към хората си, вдигнали изцъклени погледи към пришълеца и им извика: