Читать «Не пречете на палача» онлайн - страница 2

— Убедително — кимна с глава Александър Семьонович, продължавайки бавно да се разхожда из просторния си кабинет. — Кога му изтича присъдата на твоя момък?

— Не зная точно — някъде между първи и петнадесети февруари.

— Е, значи разполагаме с около десетина дни. Ще видя какво мога да направя, Антон. Не ти обещавам нищо конкретно. Сам разбираш, че такива неща се планират предварително, а за десет дена кой знае какво не можеш да измъдриш. Запитване до оперативния отдел на затворническата зона ще изпратим, макар че не мога да ти гарантирам качество и изчерпателност на отговора. Ще помислим и как да ти докараме момчето. Извини ме, Антон, но хайде да се срещнем не тук, а у дома. Сега е вече три и пет, а в три имам съвещание. Хората ме чакат.

Генерал Минаев тутакси се надигна от ниското кресло. Направи го с лекота и без никакво усилие, от което веднага стана ясно, че ни един негов мускул нито за секунда не се бе отпуснал по време на целия този разговор.

% % %

Приключвайки заседанието, Александър Семьонович Коновалов вече прехвърляше в ума си варианти как най-добре да изпълни молбата на своя приятел, като при това минимално да натовари с допълнителна работа собствените си подчинени. Неговата длъжност му даваше възможност да получи информация за затворника Сауляк, но при транспортирането му от Самара биха моли да възникнат значителни усложнения.

Ако Минаев бе казал истината и Сауляк действително е бил агент на самия Булатников, то биха се намерили доста желаещи да го пипнат веднага след излизането му от кафеза. Владимир Василевич Булатников беше фигура, точно толкова влиятелна, колкото и никому неизвестна — освен, разбира се, на своите колеги. И само съвсем тесен кръг от хора знаеха, че почти зад всички рокади във високите етажи на властта между август 1991-ва и октомври 1993-та година, зад всички скандални разобличения от този период, зад всички по-значителни събития стоеше генерал-лейтенант Владимир Булатников. Никой не знаеше защо, никой не можеше да разбере тези механизми, които той привеждаше в действие. Само имаше шепа хора, които знаеха: в случай на нужда — намери Булатников. Този човек може всичко.

Така поне бе представил нещата Антон Минаев, а да му се вярва или не — това вече бе друг въпрос. Александър Семьонович не бе особено загрижен как да помогне на приятеля си, тъй като бе отслужил в органите на вътрешните работи толкова години, че бе привикнал най-напред да мисли за работата, след това за интересите на своето ведомство и за личните си интереси, а за дружбата — на трето, та дори и на четвърто място. Ако Антон нищо не бе преувеличил или изопачил, то този Сауляк биха могли да го отвлекат или да му видят работата, още щом прекрачеше прага на затвора и излезеше на свобода. Ако го убиеха — голяма работа. Сауляк не беше силна фигура, не беше депутат, не беше народен артист, не беше и журналист, известен със скандалните си разкрития. Никой дори не би и забелязал убийството му. Но ако го отвлечаха — работата беше съвсем друга. Кой знае какво бе известно на този момък! През двете години, които Сауляк, бе прекарал в затвора, той си бе мълчал, бе бил по-нисък от тревата и като че ли със своите бодливи знания не се бе опитвал да си откупи свободата. Затова едва ли би се разбъбрил, оказвайки се от другата страна на затворническия портал.