Читать «Не поглеждай назад» онлайн - страница 144

Веднага!, изкрещях вън от себе си аз. Веднага си изяж проклетите гофрети!

Юнас се пречупи през кръста като бастун.

— Не исках да става така!

Цигарата тлееше в пепелника. Сейер преглътна и плъзна поглед към прозореца. Не успя обаче да намери с какво да заличи запечаталите се в съзнанието му големи, ужасени очи на детето и уста, натъпкана с гофрети. Погледна Юнас.

— Трябва да приемем децата си такива, каквито са, нали?

— Всички казват така, но не знаят какъв може да е изходът от подобна ситуация. Никой не знаеше. А сега ще ме обвините във физически тормоз с фатален изход за жертвата. Закъснели сте. Отдавна съм се осъдил сам. Вие не можете да направите нищо.

— И в какво точно се обвинявате?

— Смъртта на Ескил се случи изцяло по моя вина. Аз носех отговорност за него. Няма как да оправдая или да извиня постъпката си. Случи се поради непредпазливост. Беше нещастен случай.

— Сигурно сте преживели доста — тихо отбеляза Сейер. — Нямало е с кого да споделите терзанията си. А същевременно сте се чувствали наказан за постъпката си. Така ли е?

Юнас мълчеше. Очите му сновяха неспокойно насам-натам.

— Не стига дето сте изгубили по-малкия си син, ами сте се разделили със съпругата си и с Магне. Останали сте сам-самичък.

Юнас се разплака. От гърлото му се изтръгнаха задавени ридания.

— Въпреки това сте продължили напред. Намерили сте верен другар в лицето на кучето си. Разширили сте търговската си дейност. Бизнесът ви е потръгнал. Нужни са много сили, за да започне човек отначало, както сте сторили вие.

Юнас кимна. Думите сякаш го поляха със студен душ.

Сейер се бе прицелил и произведе нов изстрел.

— А после, когато най-после нещата са се поуталожили и животът е продължил, се е появила Ани.

Юнас се стъписа.

— Вероятно ви е гледала обвинително, когато сте се срещали по улицата? Сигурно сте се чудили защо се държи така недружелюбно с вас. И когато сте я забелязали да тича с раница на гърба, сте решили веднъж завинаги да разберете за какво става дума?

По склона тичаше момиче. Тя ме позна веднага и рязко спря. Лицето й болезнено се сви и ме погледна с недоверие. Цялото й същество искаше да ме отблъсне. Намръщи се и зае почти агресивна поза спрямо мен. Това ме обезпокои.

Тя тръгна с бързи крачки, без да се обръща. Повиках я по име. Не исках да се откажа, трябваше да разбера каква е причината! Най-сетне тя се предаде и се качи при мен. Седеше, вкопчила здраво ръце в раницата в скута си. Карах бавно, исках да оформя изречение, но не знаех откъде да започна, дали не бях на път да направя нещо, което да стане опасно и за двама ни. Продължих да шофирам, а с крайчеца на окото си долових как напрегнатото момиче ми отправя тежко обвинение.

„Имам нужда да поговоря с някого — подзех аз колебливо и стиснах здраво волана. — Не ми е лесно.“

„Знам“, отвърна тя, загледана през прозореца. После внезапно се обърна към мен и за миг ме измери с поглед. Възприех поведението й като малка пробойна и се помъчих да се отпусна. Все още имаше време да се измъкна от цялата каша и да я оставя зад гърба си, но тя седеше до мен и ме слушаше. Вероятно е била достатъчно зряла, за да разбере всичко това, а може би искаше само да си призная и да я помоля за прошка. Ани с нейните вечни приказки за справедливост.