Читать «Нашите предци» онлайн - страница 8

На следващия ден, понеже Медардо продължаваше да се спотайва, ние се върнахме към гроздобера, но вече без ищах, а в лозята за друго не се говореше, освен за злата му съдба — не че чак толкова ни вълнуваше, просто темата беше щекотлива и загадъчна. Само дойката Себастиана остана в замъка, нащрек за всеки шум.

Но старият Айолфо, сякаш обзет от предчувствие, че синът му ще се прибере такъв унил и саможив, от доста време вече беше дресирал едно от най-любимите си животинчета, една сврачка, да прехвърча до крилото на замъка, където се намираха тогава още пустите покои на Медардо, и да влиза през най-малкото прозорче в стаята му.

Нея сутрин старецът отворил вратичката и проследил с поглед полета на сврачката до прозореца на сина си, после се върнал при гаргите и синигерите си и докато им сипвал зрънца, имитирал техните писукания. Малко по-късно чул как нещо се блъснало в капаците. Надникнал и на корниза съзрял телцето на своята сврачка. Взел я в шепи и видял, че едното й крило било строшено, сякаш някой се е опитал да го изскубне, едното й краче било прекършено, сякаш от натиска на два пръста, едното й око било избодено. Притиснал сврачката към гърдите си и се разплакал.

Дядо рухна на легло същия ден и отсам решетките прислужниците видяха, че е много зле. Но никой не можа да иде да го излекува, защото се беше заключил отвътре и бе скрил ключовете. Около постелята му летяха птиците. Откакто той легна да мре, те всички пърхаха насам-натам и никоя не искаше нито да кацне, нито да спре да пляска с криле.

На идната заран дойката надникна в клетката и видя, че виконт Айоло е издъхнал. Всички птици бяха накацали по кревата му, като по дънер, който се носи сред морските води.

IV

След смъртта на баща си Медардо започна да излиза от замъка. Отново първа го забеляза дойката Себастиана — една сутрин откри вратите широко зейнали, а покоите му празни. Отряд слуги бе изпратен в околностите по петите на виконта.

Слугите хукнали и пътем минали под една круша, до предната вечер отрупана с късни, недозрели плодове.

— Гледайте горе — казал един от тях.

На фона на просветляващото небе видели висящите от клоните круши и като ги видели, се разтресли от ужас. Защото плодовете не били цели, а половинки, прерязани по дължина и все още закрепени за дръжките си. Всичките — десни (или леви, според това, как се погледнело, но все откъм една и съща страна). Другата половина липсвала — отрязана или може би отхапана.

— Виконтът е минал оттука! — рекли слугите.

Ами да, след като се нагладувал затворен в замъка толкова дни, през нощта явно го бил подгонил гладът, та се покатерил на първата овошка да хапне круши.

По-нататък на един камък слугите намерили половин жаба, която — жилави твари са жабите! — още скачала жива.

— На прав път сме! — и продължили.

Изгубили се, защото в листака по земята не различили една половинка пъпеш, та се наложило да се върнат по стъпките си, докато не я открият.