Читать «Нашите предци» онлайн - страница 6

III

Когато вуйчо се прибра в Тералба, аз бях на седем или осем години. Беше привечер, вече по тъмно, октомври месец, небето — свъсено. Тоя ден бяхме на гроздобер и през лозовите редици гледахме как по сивото море наближават платната на кораб под императорски флаг. Ние тогава при всеки кораб на хоризонта казвахме: „Господарят Медардо се връща!“, но не защото кой знае колко припирахме да се върне — просто имахме нужда нещо да очакваме. Този път обаче познахме, както стана ясно вечерта, когато един младеж на име Фиорфиеро, както тъпчеше гроздето в лина, се провикна от върха му:

— Леле, долу!

Почти се беше мръкнало и видяхме в дъното на долината върволица от факли да огрява козята пътека, а после, когато мина по моста, различихме и ръчна носилка. Съмнение нямаше — виконтът си идваше от войната.

Слухът се разнесе през долините, в двора на замъка се събра народ — домашни, прислужници, берачи на грозде, пастири, стражари. Нямаше го само бащата на Медардо, стария виконт Айолфо, моя дядо, който от много време вече не слизаше дори до двора. Изморен от светски дела, той се беше отказал от привилегиите, които титлата му даваше, в полза на единствения си син преди заминаването му на война. Полека-лека страстта на стареца по птиците, които отглеждаше в една просторна волиера вътре в замъка, стана толкова всеобхватна, че той си премести в клетката и кревата и не излизаше оттам ни денем, ни нощем. Храната му подаваха между решетките, заедно със зърната за птиците, а Айолфо делеше всичко с тези създания. И часове наред прекарваше в галене на гръбчетата на фазани и гугутки, в очакване синът му да си дойде от войната.

В двора на нашия замък никога не бях виждал такава навалица — бе минало времето на пировете и на разприте между съседи, за което само бях чувал да се разказва. И за първи път забелязах колко порутени са стените и кулите и колко е разкалян самият двор, в който обикновено хвърляхме трева на козите и пълнехме копаните на свинете. Докато чакаха, всички спореха какво ли ще е завръщането на виконт Медардо — вестта за тежките рани, нанесени му от турците, отдавна бе стигнала до нас, но никой още не знаеше дали е осакатен, изнемощял или просто нашарен с белези. Като видяхме носилката обаче, се приготвихме за най-лошото.

И ето, носилката бе спусната на земята и посред черната сянка проблясна зеница. Добрата стара дойка Себастиана понечи да се притече, но откъм сянката се вдигна ръка и я отпрати с рязък жест. После простряното тяло се размърда в чепато, конвулсивно усилие и пред очите ни Медардо от Тералба скочи на крак и се опря на една патерица. Черната качулата пелерина, която се спускаше доземи, от дясната страна бе издърпана назад и откриваше половината от лицето и от снагата на човека, вкопчен в патерицата, докато отляво всичко изглеждаше скрито и закътано в пешовете и диплите на широката нагъната наметка.