Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 96

— Не. Не — избъбри той дрезгаво, а дишането му се накъса като на смъртник.

— Само докосни устни до шията й. Лесно е — продължавах да го убеждавам.

— Няма да го направя, братко. Махни я оттук — прошепна, облегна се на стената и затвори очи.

Поклатих глава, усещайки надигащия се в стомаха ми глад.

— Деймън, чуй ме. Катрин умря, но ти си жив. Гледай ме. Гледай колко е просто — казах му, докато внимателно опипвах първата толкова чиста рана, която бях направил на шията на Алис. Отново забих зъби в отворите и пих от нея. Кръвта й вече бе започнала да изстива, но все пак успя да ме засити. Вдигнах очи към Деймън, без да си направя труда да избърша следите от кръв по устните си. — Пий! — настоях, като придърпах тялото на Алис по пода, така че да бъде по-близо до Деймън. Натиснах гърба на Деймън и го принудих да се наведе към тялото й. Той се опита да се съпротивлява, но после се отказа и замря, с очи, изцъклени и вперени в раната. Усмихнах се, защото знаех колко силно я желаеше, как се опияняваше от всепоглъщащото ухание на изкушението.

— Не упорствай. — Тласнах го по гърба толкова силно, че устните му се озоваха само на сантиметри от кръвта й. Задържах го в тази поза. Усетих как той вдиша дълбоко и знаех, че вече си е възвърнал силата, само при вида на изобилието от червена кръв. — Сега сме само ние. Завинаги. Ние, двамата братя. Ще има други Катрини, винаги, вечно. И ще се възползваме от света, такива, каквито сме. — Замлъкнах, като проследих как погледът на Деймън се устреми към шията на Алис. След което се наведе и започна да пие, дълго, до насита.

34

Наблюдавах със задоволство как Деймън пие жадно, как плахите му начални засмуквания прерастват в големи глътки, докато лицето му остава долепено до шията на Алис. И докато почти безжизненото тяло на Алис ставаше все по-бяло, бузите на Деймън порозовяха от възвърнатите сили.

Докато Деймън пиеше последните капки от кръвта на Алис, аз излязох пред бараката. Огледах се удивено. Миналата нощ местността изглеждаше съвсем замряла, но сега осъзнах, че кипи от живот. За това свидетелстваха миризмите на животните в гората, плясъкът на птиците над главата ми, биенето на сърцата ни, моето и на Деймън. Това място — целият свят — бяха изпълнени с възможности.

Пръстенът ми блестеше на лунната светлина. Поднесох го към устните си. Катрин ме беше дарила с вечен живот. Баща ни винаги повтаряше да открием силата си, да намерим мястото си в света. И аз го намерих, въпреки че той не успя да го приеме.

Поех дълбоко дъх и ноздрите ми се изпълниха с мириса на кръвта. Обърнах се, когато Деймън излезе от бараката. Сега изглеждаше по-висок и по-силен, отколкото бе преди малко. Забелязах, че на средния си пръст имаше пръстен, същият като моя.

— Как се чувстваш? — попитах го, след като изчаках да види всичко, което виждах и аз.

Деймън се извърна от мен и тръгна към водата. Коленичи на брега и загреба шепа вода. Поднесе я към устата си, за да измие останалата по устните му кръв.

Наведох се до него на брега на езерото.

— Не е ли изумително? — попитах го. — Това е цял нов свят и той е наш. Завинаги! — възкликнах, все още замаян от промяната. Двамата с Деймън никога нямаше да остареем. Никога нямаше да умрем.