Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 94
Л. Дж. Смит
Опитвах се да не мисля, опитвах се да блокирам спомените. Вместо това се съсредоточих върху лекото докосване до земята, докато бързо поставях единия си крак пред другия. Направи ми впечатление, че дори и в мрака можех да виждам как блещукат капчиците от мъглата по листата, които все още не бяха окапали от клоните на дърветата. Можех да чувам дори дишането на катериците и зайците, тичащи из гората. И навсякъде долавях някакъв странен метален мирис.
Когато навлязох в града, черният коларски път отстъпи пред калдъръма. Стори ми се, че пристигнах много бързо, защото досега обикновено ми трябваше не по-малко от час за същото разстояние. Забавих темпо и накрая спрях. Очите ме заболяха, докато се озъртах бавно наляво-надясно. Градският площад изглеждаше някак си по-различно. В прахта между камъните от калдъръма пълзяха насекоми. Боята по стените на имението на Локуд се беше олющила, макар че беше построено само преди няколко години. Навсякъде видях белези на разруха и упадък.
Но най-силно се усещаше миризмата на върбинка. Тя беше навсякъде. Ала вместо да е леко приятна, миризмата беше всепоглъщаща, замайваше ме и ми се гадеше от нея. Единственото, което можеше донякъде да се противопостави на пресищащия аромат, беше тежката металическа миризма.
Вдъхнах го дълбоко, внезапно осъзнал, че тази миризма беше единственият лек срещу слабостта, пораждана от върбинката. Всяка фибра в тялото ми крещеше, че трябва да намеря източника й, че трябва да се нахраня. Огледах се като изгладнял звяр и очите ми много бързо обходиха пространството от кръчмата надолу по улицата чак до пазара и до края на сградата на Локуд. Нищо.
Отново помирисах въздуха и едва сега осъзнах, че тази миризма — прекрасна, ужасна и едновременно с това проклета — все повече се приближава. Завъртях се рязко и затаих дъх, като видях Алис, красивата млада барманка от кръчмата, да се спуска надолу по улицата. Тананикаше си нещо и крачеше, олюлявайки се, несъмнено защото бе изпробвала уискито, което цяла нощ бе сервирала. Косата й грееше като червен пламък на фона на бледата й кожа. Ухаеше на нещо топло и сладко, като смесица от желязо, пушек на изгорели дърва и тютюн.
Тя беше лекарството за мен.
Прокраднах се в сенките на дърветата от двете страни на улицата. Останах шокиран колко шумно се движеше тя. Тананикането й, дишането й дори, всяка залитаща нейна стъпка, отекваха в ушите ми. Не спирах да се чудя как още не е събудила целия град.
Накрая тя премина покрай мен толкова близо, че малко оставаше да докосна заоблените й форми. Изскочих и я сграбчих. Тя ахна.
— Алис — заговорих я, като гласът ми отекваше глухо в ушите ми. — Аз съм, Стефан.
— Стефан
