Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 95

Успях да доловя миризмата на уиски в дъха й, видях бледата й шия, със синкави вени под кожата й, и малко ми оставаше да припадна. Но не я докоснах със зъби. Още беше много рано. Засега само се наслаждавах да я държа в ръцете си, отдаден на сладкото облекчение, че това, за което ненаситно жадувах допреди малко, сега е в ръцете ми.

— Шшт — промърморих. — Всичко ще бъде наред.

Устните ми погалиха леко бялата й кожа и се удивих колко сладка и благоуханна бе тя. После, когато повече не можех да издържам, отдръпнах устните си и впих зъби в шията й. Кръвта й рукна през зъбите ми, венците ми, за да се разлее навътре в тялото ми, разнасяйки със себе си топлина, сила и живот. Смуках жадно кръвта й, като спрях само когато Алис се отпусна, натежала, в ръцете ми, а биенето на сърцето й се забави до глухо туптене. Избърсах устата си и сведох поглед към тялото на изпадналото в безсъзнание момиче, като се възхитих на майсторското си дело: върху врата й имаше само две малки идеално оформени дупчици, с диаметър само от няколко милиметра.

Още не беше мъртва, но знаех, че скоро ще бъде.

Преметнах Алис през рамо, като едва усещах тежестта й, както и допира на краката ми по земята, след което продължих през града, а после през гората към каменоломната.

33

Докато бързах към бараката, бледата лунна светлина танцуваше по огнената коса на Алис. Прокарах езика си по все още острите кучешки зъби и все едно отново изпитах усещането, когато се бяха впили в гъвкавата й мека шия.

— Ти си чудовище — нашепна ми един глас в съзнанието ми. Но под мрачния плащ на нощта, докато кръвта на Алис течеше във вените ми, думите вече нямаха никакво значение и не събуждаха в мен пробождащо чувство за вина.

Втурнах се в бараката. Вътре беше съвсем тихо, но огънят беше добре поддържан и гореше с пълна сила. Загледах се в пламъците, хипнотизиран за кратко от виолетовите, сините и дори зелените им езици. После чух леко дишане от ъгъла.

— Деймън? — извиках и гласът ми отекна толкова силно от грубо издяланите греди на покрива, че изтръпнах. Все още бях нащрек, като истински ловец.

— Братко?

Съзрях една фигура, скрита под одеялото. Загледах се в Деймън от разстояние, сякаш бях непознат. Черната му коса беше полепнала по врата му, а лицето му беше изцапано. Устните му бяха напукали, а очите — кървясали. Въздухът около него беше наситен с някаква остра миризма — като миризмата на смъртта.

— Ставай! — подвикнах му грубо, като пуснах Алис на пода. Почти безжизненото й тяло тупна тежко. Червената й коса беше сплъстена от кръвта, а очите — наполовина затворени. Кръв капеше и от двете рани, където я бях ухапал. Облизах устни, но си наложих да се въздържа, за да има за Деймън.

— Какво? Какво си направил… — Деймън премести трескаво погледа си от Алис към мен и после отново към Алис. — Ти си се хранил с нея? — попита, като се дръпна още по-навътре в ъгъла, сякаш можеше някак да изтрие това, което виждаха очите му.

— Донесох я за теб. Деймън, трябва да пиеш — настоях, като коленичих до него.

Деймън поклати глава.