Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 9

Сякаш в тялото ми избухна пожар. Извърнах се към пътя, все едно се опитвах да намеря най-добрия маршрут, ала всъщност исках да скрия пламналото си лице от красивата си спътница. Пръстенът в джоба ми натежа още повече.

Обърнах се отново с лице към Катрин, за да й кажа… ами, не бях сигурен какво. Ала тя вече не беше до мен.

— Катрин? — извиках и засенчих с длан очите си от слънцето, очаквайки да чуя мелодичния й смях да се извиси над храстите край пътя. Но до мен долетя единствено ехото от собствения ми глас. Тя бе изчезнала.

4

Същият ден не посетих семейство Картрайт. Вместо това, след като огледах пътеката и претърсих наоколо, изминах на бегом почти трите километра обратно до имението, ужасен, че по някакъв начин Катрин е била завлечена в гората от невидима ръка — може би от същото създание, което тероризираше околните плантации.

Но когато пристигнах у дома, я заварих да се полюшва на стола на верандата, докато бъбреше с прислужницата си и отпиваше лимонада. Кожата й беше бледа, а очите — зареяни замечтано, сякаш никога през живота си не беше бягала. Как се бе върнала толкова бързо в къщата за гости? Исках да отида при нея и да я попитам, но се въздържах. Сигурно щях да прозвуча като луд, имайки предвид обърканите мисли, които се лутаха в главата ми.

В този миг Катрин вдигна глава и засенчи очите си.

— Върнал си се толкова бързо? — извика, сякаш изненадана да ме види. Аз кимнах безмълвно, а тя се надигна от стола и влезе грациозно в малката къща.

Образът на красивото й усмихнато лице продължаваше да ме преследва и на следващия ден, когато отидох да посетя Розалин. Беше по-лошо дори от първото ми гостуване. Госпожа Картрайт седеше на дивана до мен и всеки път, щом се размърдвах, очите й заблестяваха, сякаш очакваше всеки миг да извадя годежния пръстен и да го връча на дъщеря й. Аз смотолевих няколко въпроса за Пени, за кученцата, които бе родила през юни и се поинтересувах докъде е стигнала Хонория Фелс, градската шивачка, с розовата рокля на Розалин. Но колкото и да се стараех, исках единствено да измисля някакво извинение, за да си тръгна и да отида да видя Катрин.

Накрая измърморих, че не бих желал да се прибирам по тъмно. Според Робърт имало още три убити животни, включително коня на Джордж Брауър, при това точно пред аптеката. Почти се почувствах виновен, когато госпожа Картрайт ме изпроводи притеснено от къщата до каретата, все едно отивах на битка, а не ме очакваха три километра път до вкъщи.

Когато пристигнах в имението, сърцето ми се сви от разочарование, защото никъде не зърнах Катрин. Тъкмо се канех да се отправя към конюшнята, за да среша Мезаноте, когато от отворените прозорци на кухнята в голямата къща до мен долетяха гневни гласове.

— Никога мой син не ми се е опълчвал. Ти трябва да се върнеш обратно и да заемеш полагаемото ти се място в този свят! — прогърмя гласът на баща ми със силен италиански акцент, който се засилваше, когато беше много разстроен.

— Моето място е тук. Армията не е за мен. Какво лошо има да следвам собствените си желания? — изкрещя друг глас, едновременно уверен, горд и гневен.