Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 11

Насилих се да откъсна поглед от нея.

— Катрин, това е брат ми Деймън. Деймън, запознай се с Катрин Пиърс. Тя е отседнала у нас — изрекох сковано, местейки поглед от единия към другия, за да преценя реакцията на Деймън. В очите на Катрин танцуваха весели искри, сякаш намираше официалните ми маниери за изключително забавни. Деймън също изглеждаше развеселен.

— Деймън, виждам, че си също толкова сладък, както и брат ти — отрони Катрин с подчертан южняшки акцент. Въпреки че това бе обичайната фраза, с която една южнячка би се обърнала към някой мъж, от нейните устни прозвуча леко насмешливо.

— Тепърва ще видим дали е така — усмихна се Деймън. — И така, братко, да позволим ли на Катрин да поиграе с нас?

— Не зная — изрекох несигурно. — Какви са правилата?

— Кого го е грижа за правилата? — провикна се Катрин и засия в усмивка, разкривайки идеално равните си, бели зъби.

Завъртях топката в ръцете си.

— Брат ми играе доста грубо — предупредих я.

— Струва ми се, че аз ще играя по-грубо — засмя се тя и с едно рязко и неочаквано движение грабна топката от ръцете ми. Както и предишния ден, ръцете й бяха леденостудени, въпреки горещия следобед. Докосването й разтърси тялото ми и сякаш светкавица прониза мозъка ми. — Който изгуби, ще се погрижи за конете ми! — извика тя, докато вятърът развяваше косите й.

Деймън я изпрати с поглед, сетне повдигна вежди към мен.

— Ето едно момиче, което иска да бъде преследвано. — С тези думи заби пети в земята и побягна, а силното му тяло се понесе надолу по хълма към езерото.

След секунда и аз се затичах. Усещах вятърът да свири в ушите ми.

— Ще те стигна! — изкрещях. Това бяха думите, които използвах, когато бях на осем и си играех с момичетата на моята възраст. Но сега имах чувството, че залозите в тази игра са много по-високи от всички досегашни игри в живота ми.

5

На следващата сутрин се събудих със смайващата новина от слугите на Розалин, че любимото й кученце Пени е било нападнато. Госпожа Картрайт бе изпратила да ме повикат, тъй като дъщеря й била безутешна и не спирала да плаче. Аз се опитах да я успокоя, но сърцераздирателните й хлипания не стихнаха.

През цялото време госпожа Картрайт ми хвърляше неодобрителни погледи, сякаш би трябвало да се справя по-добре с утешителната си мисия.

— Имаш мен — заявих по едно време с неловък и пресипнал глас, в неумел опит да я утеша. При тези мои думи Розалин ме сграбчи в прегръдките си и още по-силно се разрида, заравяйки глава на рамото ми. Пороят от сълзи остави мокри следи върху жилетката ми. Опитах се да проявя съчувствие, но всъщност изпитвах раздразнение от истеричното й поведение. В крайна сметка аз не се държах така, когато майка ми умря. Баща ми не ми позволи.

Трябва да си силен, да си истински мъж, беше ми заявил на погребението. И аз бях. Не заплаках, когато само седмица след смъртта на мама, бавачката ни Корделия разсеяно затананика любимата й френска приспивна песен. Нито когато баща ми свали портрета на мама, който висеше в салона. Нито дори когато трябваше да бъде приспан любимият й кон Артемис.