Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 66

Честно казано, макар че се чувствам донякъде нелоялен да го призная, но двамата с баща ми лесно свикнахме с отсъствието на Деймън. Започнахме да се храним заедно, а след вечеря играехме на карти, най-вече на крибидж. Баща ми споделяше с мен как е прекарал деня, мнението си за надзирателя, за плановете си да купи нови коне от една ферма на юг, в Кентъки. За стотен път осъзнах колко силно желаеше той един ден аз да поема имението, а аз за пръв път изпитах вълнение от тази възможност.

Всичко беше заради Катрин. Добих навика да прекарвам всяка нощ при нея, като си тръгвах малко преди началото на новия ден. След онази нощ в гората тя повече не бе оголвала острите си кучешки зъби. Сякаш тайната среща в гората бе променила всичко. Тя се нуждаеше от мен, за да пазя тайната й, а аз се нуждаех от нея, за да се чувствам цялостен. В полумрака на малката й спалня, всичко беше страстно и съвършено — все едно бяхме младоженци на меден месец.

Случваше се, разбира се, да се запитам какво ще стане, когато започна да остарявам с всяка изминала година, а Катрин да остава все така млада и красива. Но това беше въпрос, който старателно отлагах за по-нататък, след като заглъхнат страховете от вампирската напаст, когато ще се сгодим и ще си уредим живота, без повече да е необходимо да се крием.

— Зная, че прекарваш времето си с младата Катрин — каза баща ми веднъж на вечеря, докато Алфред почистваше масата, след което донесе на баща ми износеното тесте с карти за игра.

— Да. — Загледах се в шерито, което Алфред наливаше в чашата на баща ми. На светлината на примигващите свещи нормалният му розов цвят ми заприлича на цвета на кръвта. Алфред поднесе гарафата и към мен, но аз поклатих глава.

— Както и Деймън — продължи баща ми, като взе тестето карти в дебелите си пръсти и бавно започна да го прехвърля от едната в другата си ръка.

Въздъхнах, раздразнен, че Деймън отново присъстваше в един разговор, посветен първоначално само на Катрин.

— Тя се нуждае от приятел. По-скоро от приятели.

— Така е. Радвам се, че ти можеш да й правиш компания — съгласи се баща ми, остави картите на масата и ме погледна в очите.

— Знаеш, че не съм наясно за нейните роднини в Атланта. Чух за нея от един от партньорите си, които се занимават с кораби. Много тъжна история. Момичето е осиротяло след битката с армията на генерал Шърман, но не са останали други от рода Пиърс, които да са я познавали отпреди.

Размърдах се нервно на стола си.

— Пиърс е доста разпространено фамилно име. Може би тя не желае да я свързваме с някои от роднините й. — Поех дълбоко дъх. — Сигурен съм, че има и други хора с фамилно име Салваторе, за които ние не сме чували.

— Звучи разумно — рече баща ми и отпи от своето шери. — Салваторе не е много често срещано име, но е достойно. Ето защо се надявам ти и Деймън да сте наясно в какво се забърквате.