Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 67

Измерих го с тревожен поглед.

— Да се борите за едно и също момиче — рече баща ми просто. — Не искам да застрашите братските си отношения. Зная, че самият аз невинаги се държа добре с брат ти, но той си остава твоя плът и кръв.

Изтръпнах, защото тази позната фраза изведнъж ми прозвуча някак си многозначително. Но дори и баща ми да забеляза потрепването ми, не се издаде с нищо. Вместо това само взе тестето и ме погледна с очакване:

— Ще играем ли? — попита и без да дочака отговор, започна да раздава картите.

Взех ръката си, но вместо да гледам картите, крадешком хвърлих поглед през прозореца, за да проверя дали някой ще излезе от къщата за гости.

Алфред влезе в стаята.

— Имате посещение, господине.

— Някой ни е дошъл на гости? — попита татко, изпълнен с любопитство и леко се надигна. В имението рядко идваха гости, освен на празненствата. Баща ми винаги предпочиташе да насрочва срещите си в града или в кръчмата.

— Моля да извините ненадейната ми поява. — С тези думи в стаята влезе Катрин. Нежните й ръце бяха затрупани с много цветя от най-различни форми и цветове — рози, хортензии, момини сълзи. — Двете с Емили набрахме тези цветя край езерото. Мисля, че ще ви харесат багрите на някои от тях. — Катрин леко се усмихна на баща ми, който сковано вдигна ръка, за да се здрависа с нея. Откакто беше пристигнала при нас, едва ли бе разменил с нея повече от четири думи. Затаих дъх, целият нащрек, все едно представях баща ми пред годеницата ми.

— Благодаря ви, госпожице Пиърс — заговори баща ми. — Чувствайте се като у дома си. И не сте задължена да искате разрешение, за да ни посещавате. За нас е удоволствие да ви видим и ще се радваме на компанията ви винаги, когато решите да прекарате част от времето си с нас.

— Благодаря ви, но не бих искала да досаждам — изчурулика тя и затрепка с мигли по начин, на който никой мъж не би могъл да устои.

— Седнете, моля — покани я той, като се премести на стола на челното място край масата. — Синът ми и аз тъкмо се готвехме да играем на карти, но можем и да го отложим.

Катрин погледна картите.

— О, на крибидж ли играете? Двамата с баща ми често играехме заедно. Мога ли да се присъединя? — Разцъфна в подкупваща усмивка, настани се грациозно на стола ми и взе моята ръка. Но веднага се намръщи и започна да пренарежда картите.

Как можеше да бъде толкова безгрижна и пленително кокетна, когато животът й бе застрашен?

— Защо не? Разбира се, че можете, госпожице Пиърс. Ако ви е приятно да поиграете, за мен ще бъде чест. Сигурен съм, че моят син ще бъде щастлив да ви помага в играта.

— О, аз зная тази игра. — Постави една карта в центъра на масата.

— Добре — промърмори одобрително баща ми и постави своя карта върху нейната. — И знаете ли, безпокоя се за вас и за вашата прислужница. Толкова сте усамотени в къщата за гости. Ако желаете да се преместите в голямата къща, само ме уведомете. Желанието ви ще бъде заповед за мен. Мислех, че бихте искали да разполагате с известна самостоятелност, но при днешните събития и всички тези опасности… — Баща ми не доизрече мисълта си.