Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 64

Да чуя думите на Деймън от устата на Катрин ми подейства като плисване на кофа студена вода в лицето ми напомняне, че не съм единствената личност в света на Катрин.

— Кои са тези други вампири? — попитах сърдито.

— Това е нашата общност и ние ще се погрижим за тях — заяви Пърл твърдо. Изправи се и прекоси поляната. Листата под подметките й шумоляха, докато тя не се спря до мен. — Стефан, разказах ти нашата история, а ето и фактите: ние се нуждаем от кръв, за да съществуваме. Но не е задължително да е човешка — додаде Пърл, сякаш обясняваше на някой от клиентите си как действат билките. — Можем да пием животинска кръв. Но също като хората, някои от нас не притежават достатъчно самоконтрол и нападат човешки същества. С това не се различават много от ожесточените, освирепели войници, нали?

Внезапно си припомних лицето на един от войниците, с които съвсем наскоро играх на карти. Възможно ли е някой от тях също да е вампир?

— И не забравяй, Стефан, че ние познаваме само някои вампири. Възможно е да са много повече. Не сме чак толкова рядко явление, колкото си мислиш — обади се Катрин.

— И ето че заради тези вампири, които дори не познаваме, всички ние сме преследвани — сподели Пърл с насълзени очи. — Ето защо се събрахме тук тази вечер. Трябва да обсъдим какво ще правим и да съставим план. Точно днес следобед Хонория Фелс донесе в аптеката отвара от върбинка. Нямам представа откъде е научила за тази трева. Внезапно се почувствах като животно, уловено в капан. Хората се заглеждат в шиите ни и зная, че се питат за медальоните ни, свързват фактите и стигат до заключението, че и трите винаги ги носим… — Гласът на Пърл замря и тя вдигна ръце към небето, сякаш в израз на нетърпелива молитва.

Огледах бързо всяка от трите жени и едва сега ми направи впечатление, че Ана и Пърл носеха медальони с камея също като Катрин.

— Медальоните? — попитах и се хванах за гърлото, сякаш и аз носех подобно тайнствено синьо бижу.

— Лапис лазули. Позволява ни да излизаме на дневна светлина. Създанията от нашия вид обикновено не могат да я понасят. Но тези скъпоценни камъни ни предпазват. Те ни позволяват да живеем нормално и навярно да останем много повече свързани с човешката си същност, отколкото би било в противен случай — произнесе Пърл замислено. — Ти не знаеш какво е това, Стефан. — Гласът на Пърл, звучащ досега делово, внезапно се задави от сълзи. — Добре е да знаем, че имаме приятели, на които можем да разчитаме.

Извадих носната си кърпичка от джоба на ревера си и я подадох на Пърл, неуверен какво друго да сторя за нея. Тя избърса очите си и поклати глава.

— Извинявай. Толкова съжалявам, че трябваше да узнаеш всичко това, Стефан. Зная, че напоследък войната промени много неща, но никога не съм очаквала… че толкова скоро ще трябва отново да се местим.

— Аз ще ви защитя — чух се да казвам с глас, който не прозвуча точно като моя.

— Но… но… как? — попита Пърл. Някъде в далечината се счупи някакъв клон и четиримата подскочихме. Пърл се озърна наоколо. — Как? — повтори накрая, когато отново се възцари тишина.