Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 42

— Красиво е тук — отбеляза тя и разпери ръце, като че ли се готвеше да благослови цялото имение. — Ще ми покажете ли всичко наоколо? — попита, като се обърна и първо погледна към мен, а после отново се извърна към Деймън. — Живея тук повече от две седмици, а всъщност нищо не съм видяла, освен спалнята си и градината пред къщата за гости. Искам да видя нещо ново. Нещо потайно!

— Имаме лабиринт — изтърсих глупаво. Деймън моментално ме сръга в ребрата. Не че самият той можеше да каже нещо по-умно.

— Зная — кимна Катрин. — Деймън ми го показа.

Стомахът ме присви, като се запитах колко ли време са прекарали двамата през изминалата седмица, докато лежах болен в леглото си. Ако брат ми наистина й е показал лабиринта…

Но се постарах да изтласкам мисълта от главата си. Деймън винаги споделяше с мен всичко за жените, с които се беше целувал. Това започна още когато бяхме тринайсетгодишни и двамата с Амилия Хок се целували на моста Уикъри. Ако беше целунал Катрин, щях да го зная.

— Ще ми бъде приятно пак да го видя — каза Катрин и плесна с ръце, сякаш току-що й бях съобщил най-интересното нещо на този свят. — Ще ме придружите ли? — попита с надежда, като изгледа и двама ни.

— Разбира се — отвърнахме едновременно.

— О, чудесно! Трябва да кажа на Емили. — Катрин се втурна вътре в къщата за гости, като ни остави да я чакаме в двата края на стъпалата.

— Страхотна жена, нали? — обади се Деймън.

— Такава е — отвърнах лаконично. Преди да успея да кажа още нещо, Катрин се втурна обратно по стъпалата надолу със слънчобрана си в ръка.

— Готова съм за нашето приключение! — извика и ми подаде слънчобрана си с очаквателно изражение на красивото си лице. Преметнах чадърчето й върху ръката си, а тя хвана Деймън под ръка. Тръгнах на няколко крачки след тях, като гледах с каква лекота се докосват бедрата им, все едно тя беше неговата по-малка сестра със закачлив характер. Успокоих се. Това беше всичко. Деймън винаги беше склонен да защитава близките си и само се държеше като по-голям брат на Катрин. А тя се нуждаеше тъкмо от това.

Докато ги следвах, продължавах да си подсвирквам. В предната градина имахме малък лабиринт, но истински големият лабиринт се намираше в далечния край на имението, изграден от баща ми на мястото на едно неизползвано дотогава мочурище. Баща ми се заел с това дело, за да впечатли майка ми. Тя обичала да се разхожда в градината и винаги съжалявала, че цветята, които така добре цъфтели в нейната родина Франция, не можели да се приспособят към много по-различната почва във Вирджиния. Тази зона винаги ухаеше на рози и повет. Точно там намираха убежище двойките, които искаха да останат сами по време на някое празненство в имението Веритас. Слугите разказваха какви ли не суеверия за този лабиринт: че ако някое дете бъде заченато сред лабиринта, ще бъде благословено за цял живот; че ако целунеш истинската си любима точно в центъра на лабиринта, ще останеш обвързан до гроб с нея; но ако изречеш някаква лъжа в очертанията на лабиринта, ще бъдеш прокълнат завинаги. Днес излъчваше почти магическа атмосфера — дърветата и лозите засенчваха палещите лъчи на слънцето и ние тримата се чувствахме като в някакъв омагьосан свят, далеч от смъртта и войната.