Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 29

След няколко минути „Реквиемът“ свърши и пастор Колинс се изкачи на амвона.

— Събрали сме се тук, за да почетем един живот, прекъснат толкова рано. Дяволът се е притаил сред нас, но ние не само оплакваме тази смърт, ала също така черпим от нея сили… — продължи с напевния си глас.

Погледнах скришом през пътеката към Катрин. Прислужницата й Емили седеше от едната й страна, а Пърл от другата. Ръцете на Катрин бяха сплетени като за молитва. Извърна се леко, все едно искаше да ме погледне. Насилих се да отклоня поглед, преди очите ни да се срещнат. Не можех да обидя Розалин като мисля за Катрин.

Погледнах към недовършените скосени греди на тавана на църквата. Съжалявам, изпратих мисленото си съобщение нагоре, надявайки се, че където и да се намираше сега Розалин, ще ме чуе.

11

Докато вървях към върбата, мъглата се надигна около краката ми. Слънцето бързо залязваше, но все още виждах тъмната фигура, сгушена между корените.

Погледнах отново. Беше Розалин, празничната й рокля проблясваше на бледата светлина. В гърлото ми се надигна горчилка. Как би могла да е тук? Тя беше погребана и тялото й се намираше на близо два метра под земята в гробището Фелс Чърч.

Когато приближих, събрал цялата си смелост и стиснал дръжката на ножа в джоба си, забелязах, че безжизнените й очи отразяват зелените листа над главата й. Тъмните й къдрици бяха прилепнали към влажното чело. И гърлото й изобщо не беше разкъсано. Вместо това върху шията й имаше само две малки идеално оформени дупчици. Сякаш воден от невидима ръка, коленичих до тялото й.

— Съжалявам — прошепнах, втренчен в напуканата земя под нея. Тогава вдигнах очи и замръзнах ужасен. Защото не беше тялото на Розалин.

Беше на Катрин.

Устните й, с формата на розова пъпка, бяха извити в лека усмивка, все едно бе заспала и сънуваше.

Едва сподавих вика си. Нямаше да позволя на Катрин да умре!

Но когато протегнах ръка към раните й, тя се изправи рязко. Образът й се промени, тъмните къдрици добиха пепеляворус цвят, а очите й заблестяха с червена светлина.

Понечих да отстъпя назад.

— Ти си виновен! — Думите прорязаха застиналата нощ, а гласът бе кух и безжизнен, сякаш не принадлежеше на същество от този свят. Не беше нито на Катрин, нито на Розалин — а на демон.

Изкрещях, стиснах джобния си нож и го размахах във въздуха. Демонът се хвърли напред и ме стисна за врата. Приближи острите си кучешки зъби към кожата ми и всичко потъна в мрак…

Събудих се облян в студена пот и рязко седнах в леглото. Отвън изграчи гарван; в далечината чувах виковете на децата, които си играеха. Слънчевите лъчи танцуваха върху бялата кувертюра, а върху бюрото се виждаше поднос с храна. Беше ден и се намирах в леглото си.