Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 27

И заради нея.

Сега ще духна свещта и ще се надявам, че сънят — както забравата на смъртта — ще ме погълне бързо…

— Стефан! Време е да ставаш! — извика баща ми и затръшна вратата на спалнята ми.

— Какво? — Надигнах се с усилие. Не знаех колко е часът, нито кой ден е, нито колко време е минало от смъртта на Розалин. Денят бе преминал в нощ и аз така и не можах да заспя с истински сън, а само дремех на пресекулки, връхлитан от ужасяващи кошмари. Нямаше да хапна нищо, ако Корделия не идваше постоянно в стаята ми с чайовете и отварите си и не ме хранеше с лъжица, докато погълна и последната капка. Донесе ми пържено пиле, чорба от бамя и някаква гъста каша от нещо, което нарече яхния на страданието и заяви, че щяла да ме накара да се почувствам по-добре.

Този път беше оставила върху нощното шкафче чаша с някаква напитка. Изпих я на един дъх.

— Приготви се. Алфред ще ти помогне — рече баща ми.

— Да се приготвя за какво? — попитах и спуснах крака от ръба на леглото. Приближих, куцукайки до огледалото. Брадата ми бе набола, а светлокестенявата ми коса стърчеше във всички посоки. Очите ми бяха зачервени, а нощната риза висеше накриво от раменете ми. Изглеждах ужасно.

Баща ми застана зад мен, преценявайки отражението ми.

— Ще трябва да се стегнеш. Днес е погребението на Розалин и за мен и за семейство Картрайт е много важно всички да сме там. Искаме да покажем на всички, че трябва да се обединим срещу злото, което опустошава града ни.

Докато татко дрънкаше за демони, си мислех, че за пръв път след смъртта й ще се видя с родителите на Розалин. Все още се чувствах ужасно виновен. Не можех да спра да мисля, че нападението нямаше да се случи, ако бях чакал Розалин на верандата, вместо да стоя в кабинета с Катрин. Ако бях навън, за да очаквам Розалин, щях да я видя да върви през полето в розовата си рокля. Навярно смъртта щеше да ме настигне заедно с нея и така нямаше да й се налага да се сблъска сама с кошмарното животно. Може и да не обичах Розалин, но не можех да си простя, че не бях там, за да я спася.

— Е, най-после — рече баща ми нетърпеливо, когато Алфред влезе с бяла ленена риза и двуреден черен костюм. Пребледнях. Това бе костюмът, който трябваше да нося на сватбата си — и в църквата, където щеше да се проведе бдението и службата за Розалин, същото място, където трябваше да се извърши церемонията по скрепяването на нашия съюз. При все това успях да се преоблека в костюма, позволих на Алфред да ми помогне да се обръсна, защото ръцете ми трепереха, и час по-късно се появих готов да изпълня задълженията си.

Вървях със сведен поглед, докато следвах баща ми и Деймън към каретата. Татко седна отпред до Алфред, а брат ми се настани отзад до мен.

— Как си, братко? — попита Деймън, извисявайки глас над познатото потропване на копитата на Дюк и Джейк надолу по пътя към Уилоу Крийк.

— Не много добре — отвърнах сковано. На гърлото ми бе заседнала огромна буца.

Деймън отпусна ръка върху рамото ми. Свраките кряскаха, пчелите жужаха, а слънцето къпеше дърветата в златистото си сияние. В каретата миришеше на джинджифил и усетих как стомахът ми се преобърна. Беше уханието на вината, задето желаех жена, която никога нямаше да бъде — не можеше да бъде — моя съпруга.