Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 12

— Видя ли кучето? — попита ме Деймън същата вечер, когато крачехме към града, за да пийнем по чашка в кръчмата. Оставаха само няколко дни до официалната вечеря, на която трябваше да предложа брак на Розалин, и двамата смятахме да полеем с уиски предстоящите ми брачни клетви. Поне така се изрази Деймън, разтегляйки сричките с типичното за Чарлстън южняшко провлачване, докато мърдаше с вежди. Опитах се да се усмихна, сякаш беше страхотна шега, но ако заговорех, знаех, че няма да успея да сдържа ужаса си от брака с Розалин. Не че с нея нещо не беше наред. Просто… ами просто тя не беше Катрин.

Насочих мислите си отново към Пени.

— Да. Гърлото на кучето било разкъсано, но животното, което го е сторило, не е докоснало вътрешностите му. Странно, нали? — отбелязах, като ускорих крачка, за да не изостана от брат си. Прекараните години в армията го бяха направили по-силен и по-бърз.

— Цялото време, в което живеем, е странно, братко — сви рамене Деймън. — Може да е дело на някой янки — подхвърли с иронична усмивка.

Докато вървяхме надолу по калдъръмените улици, забелязах обяви по повечето врати: предлагаше се награда от сто долара на този, който открие дивото животно, отговорно за нападенията. Втренчих се в една от тези обяви. Може би ако го намеря, ще взема парите и ще си купя билет за влака до Бостън или Ню Йорк, или някой друг град, където никой не би могъл да ме открие, където въобще не бяха чували за Розалин Картрайт. Усмихнах се на себе си; това би било нещо, което би направил Деймън — той никога не се тревожеше за обстоятелствата или чувствата на останалите хора. Тъкмо се канех да му посоча обявата и да го попитам какво би направил със сто долара, когато забелязах, че пред аптеката някой ни маха енергично.

— Това не са ли братята Салваторе? — извика един глас откъм улицата. Взрях се и разпознах Пърл, аптекарката, застанала пред магазина си заедно с дъщеря си Ана. Пърл и Ана бяха поредните жертви на войната. Съпругът на Пърл загинал миналата пролет при обсадата на Виксбърг. След това Пърл се бе устроила в Мистик Фолс, където бе отворила аптека, почти винаги пълна с клиенти. Винаги, когато минавах покрай аптеката, Джонатан Гилбърт беше там — оплакваше се от някаква болест или купуваше лекарство. Но според градските слухове всъщност просто я ухажваше.

— Пърл, спомняш ли си брат ми Деймън? — подвикнах, когато двамата с брат ми пресякохме площада, за да поздравим двете жени.

Пърл се усмихна и кимна. Имаше гладко лице и момичетата правеха залози относно възрастта й. След като дъщеря й беше само с няколко години по-малка от мен, не можеше да е много млада.

— Двамата определено сте красавци — отбеляза тя любезно. Ана беше истинско копие на майка си и застанали една до друга, двете приличаха на сестри.

— Ана, с всяка изминала година ставаш все по-хубава. Достатъчно голяма ли си, за да ходиш на танци? — попита Деймън и очите му блеснаха дяволито. Не можах да сдържа усмивката си. Разбира се, Деймън с лекота би могъл да очарова както майката, така и дъщерята.