Читать «Наследството на Карл Велики» онлайн - страница 265

— Лесно е да се каже — въздъхна тя.

— Някой трябва да съобщи новината на семейството на Милисънт — добави Дейвис. — Заслужават да научат истината.

— Съгласен съм — отвърна Даниълс. — Ти ли ще го направиш?

Дейвис кимна. На лицето на президента се появи усмивка.

— Е, все пак има и нещо ведро в цялата история — промърмори той и насочи пръст към Стефани. — Не си уволнена.

— Безкрайно съм ви благодарна — ухили се тя.

Дейвис се обърна към Маккой и глухо промълви:

— Преценката ми за теб беше погрешна. Проявих се като лош колега, но наистина те помислих за идиотка.

— Винаги ли си толкова откровен? — попита Маккой.

— Не беше длъжна да го правиш. На практика си заложи живота за нещо, което не те засягаше.

— Не съм съгласна. Рамзи беше опасен за националната сигурност — това влиза в служебните ни задължения. И беше убил Милисънт.

— Благодаря ти.

Маккой кимна в отговор.

— Така вече ми харесва — усмихна се Даниълс. — Всички сме в мир и съгласие. Както виждам, борбата с гърмящи змии може да доведе и до нещо полезно.

Напрежението видимо спадна. Даниълс помълча, после се размърда в креслото и промърмори:

— С този проблем приключихме, но за съжаление се появи друг. Той засяга и Котън Малоун, независимо дали ситуацията ще му хареса, или не.

Малоун изгаси осветлението и се качи в апартамента си на четвъртия етаж. Днес в книжарницата беше доста оживено. До Коледа оставаха три дни, а книгите явно заемаха важно място в списъка с подаръците на много граждани на Копенхаген. Трима служители бяха обслужвали клиентите, докато го нямаше. Той изрази благодарността си, като им раздаде щедри коледни бонуси.

Погребаха баща му в семейната гробница, до майка му. Стефани долетя за събитието, бившата му съпруга Пам също беше там. Гари беше много развълнуван. Бе зърнал лицето на дядо си за пръв път едва в ковчега. Благодарение на дълбокото замразяване и майсторството на погребалния агент Форест Малоун изглеждаше така, сякаш беше починал преди няколко дни.

От флота предложиха военни почести, но Малоун ги прати по дяволите. За такива церемонии беше прекалено късно. Нямаше значение, че никой от сегашното командване не беше участвал в необяснимото решение подводницата да бъде оставена на произвола на съдбата. Къде бяха достойнството, справедливостта и честта? Когато тези думи придобиват истинския си смисъл, всички ги забравят. Единайсет души изчезват в Антарктида, но на никого не му пука!

Изкачи се на последния етаж и запали няколко лампи. Чувстваше се уморен. Напрежението през последните две седмици си казваше думата. Не можеше да забрави сълзите на майка си, когато ковчегът бе спуснат в гроба. Двамата бяха останали сами, за да наблюдават как работниците зариват пръстта и поставят надгробната плоча.

— Свърши чудесна работа, като го прибра у дома, Котън — бе прошепнала майка му. — Той щеше да се гордее с теб. Много щеше да се гордее!

След тези думи сълзите най-после бяха рукнали от очите му.

В един момент му се бе приискало да прекара Коледа в Джорджия, но после бе решил да се прибере у дома. Странно и неусетно Копенхаген се беше превърнал в негов дом.