Читать «Направление неизвестно» онлайн - страница 11

— Смятам да е Джанет и другите, както обикновено. Испания или Мароко.

— Не Швейцария?

— Този път не.

— Испания или Мароко ми се струват костелив орех за тях.

— Не бива да подценяваме противника.

Уортън прекара пръст през секретните папки с отвращение.

— Това май са единствените две страни, в които НЕ СА ВИЖДАЛИ Бетъртън — тъжно каза той. — Е, ще бъде една чисто нова офанзива. Господи, ако този път попаднем на следа…

Джесъп се облегна на стола си.

— Отдавна не съм излизал в отпуска — въздъхна той. — Повдига ми се вече от този кабинет. Може и аз да направя едно малко пътуване в чужбина.

3

I

— Полет 108 до Париж на Еър Франс. Оттук, моля.

Пътниците в салона на летище Хийтроу станаха от местата си. Хилъри Крейвън вдигна малкото си пътническо куфарче от гущерова кожа и се отправи заедно с другите пътници към самолетната писта. Вятърът й се стори пронизващо студен след затопления въздух в салона.

Хилъри потръпна и се загърна по-плътно в коженото си палто. Последва пътниците към мястото, където ги чакаше самолетът. Това е то! Заминава и се спасява! От сивотата, от студа, от мъртвилото и вцепенението на мъката. Спасение сред слънце, синьо небе и нов живот. Ще отхвърли цялото непосилно бреме зад гърба си — мъртвото бреме на скръбта и разочарованието. Изкачи се по самолетната стълба и се наведе, за да влезе вътре. Стюардът я придружи до мястото й. За първи път от толкова месеци насам усещаше облекчение от болката — тъй остра до този момент, че бе добила почти физическо измерение. „Изчезвам!“ — каза си тя, „Махам се!“

Ревът и тътенът на самолета й подействаха възбуждащо. Сякаш в тях се криеше някаква първична свирепост. Няма по-страшна мъка от цивилизованата мъка, мислеше си тя. Сива и безнадеждна. Но вече изчезвам!

Самолетът тръгна плавно по пистата. Стюардесата съобщи:

— Моля, затегнете коланите си.

Машината направи полузавой и се закова в очакване на сигнала за излитане. Хилъри си помисли: „Сигурно самолетът ще катастрофира… а може и никога да не се отлепи от земята. И това ще бъде краят, най-доброто разрешение на всичко.“ Измина сякаш цяла вечност в чакане, в очакване на сигнала за старт към свободата. Завладяха я абсурдни мисли: „Никога няма да се измъкна, никога. Ще остана тук като затворник…“

О, най-сетне.

Последен рев на моторите и самолетът се втурна напред, препускайки по пистата все по-бързо и по-бързо. Хилъри си помисли: „Няма да се вдигне. Не може… Това е краят.“ А, май вече бяха над земята. Издигаше се не толкова самолетът, колкото земята се спускаше все по-ниско, пропадаше, отблъскваше проблемите, разочарованията и погубените надежди надолу под реещото се същество, устремило се гордо към облаците. Издигаха се все по-нависоко, кръжейки, а аеродрумът вече се открояваше като миниатюрна детска играчка там долу. Малки смешни пътчета, странни железопътни релси с влакчета-играчки върху тях. Един нелеп детски свят, в който хората обичаха, мразеха и разбиваха сърцата си. Но всичко това нямаше значение, защото беше толкова смешно, тъй дребно и незначително. Сега под тях се разстилаха само облаци — гъста, сивкавобяла маса. Сигурно вече прекосяваха Ламанша. Хилъри се облегна назад и затвори очи. Спасение. Спасение. Тя бе напуснала Англия, Найджъл, тъжната малка могила, където бе гробът на Бренда. Всичко остана зад гърба й. Отвори очи и отново ги затвори с дълга въздишка. Заспа…