Читать «На Игликина поляна» онлайн - страница 4

И при други дървета се спира Крайналията, и други хайдушки истории разказва. По едно време той махна с ръка и каза:

— Остави, тя край няма! На друго място ще те заведа аз и там ще видиш какво стана. То беше, каквото беше. Всичко друго е вятър!

От тая минута Крайналията като че изведнъж се промени. Замлъкна и повече не продума. Издръжлив досега, силите му го напуснаха, започна да се поспирва — започна по-тежко да си поема дъх. И все пак изглеждаше, че не пътят му тежи, а нещо друго го занимава, гледаше унесено пред себе си и очите му горяха.

Колкото повече наближаваха до Игликина поляна, толкоз Стоян по се замисляше за другарите си, изпреварваше напред, после се поспирваше или се повръщаше назад, за да го настигне старецът. Той вече не криеше усмивката си и Крайналията разбираше какво мисли, но вместо да избухне, по навика си, сам признаваше слабостта си.

— Остарял съм, момче! — викаше той. — Не държат краката вече!

Отсега нататък те често се спираха да си почиват. Храниха се на едно място, пийнаха по малко ракия от павурчето и пак продължиха пътя си. Крайналията беше все тъй мълчалив. Само веднъж той се обади и каза:

— Ей оттук по-направо ще излезем на Игликина поляна. Ще минем край онуй дърво, дето ти казах. Там ще спрем, веднъж само да стигнем. Ще видиш ти какво се случи там едно време.

Изглеждаше, че през всичкото време той не беше мислил за нищо друго, освен за това. Не вървяха много из пътя, по който бяха тръгнали, и пред тях се показа Игликина поляна. Тя беше широка поляна, която постепенно се спущаше надолу, равна и заградена от всички страни с гора. Нищо нямаше по нея, освен тук-таме по някой глог и зелена трева, изпъстрена с жълта иглика. Като че по цялата поляна бяха разхвърляни жълтици. Но само Стоян гледаше нататък. Крайналията не погледна към поляната, не се зарадва на игликите. Той беше се спрял под един стар бук и четеше знаците, които бяха начертани на кората му — отколешни знаци, почернели, набъбнали и зараснали като ръбеца на стара рана.

— Ей туй е дървото — каза Крайналията. — Седни сега и слушай.

Сам Крайналията седна до дънера, облегна се на него и като си почина, започна:

— Хей, момче, ти си млад и може да не знаеш, ама едно време в Жеруна имаше един богат чорбаджия, Божил кехая. Имаше той дъщеря Курта — каква мома беше тя! Полудя старо и младо подир нея. Баща й не зная за кого я тъкмеше, не я даваше. Поиска я някой, той го нахока, изпъди ги и от срам, от мъка момъкът забегне и хване гората. Днес един, утре други, докато се изредиха петима души. Последният бях аз.

Събрахме се всички наедно — дружина хайдути. Знаехме какво е на сърцето ни и си мълчахме. Чухме, че Курта се жени. От нас петимата четиримата бяха кавалджии и щом чухме, че Курта се жени, надухме кавалите. Сватбата се захвана на две места: у Божил кехая свиреха гайди, тук, в усоите, свиреха кавали…