Читать «На Игликина поляна» онлайн - страница 5

Три дни свиреха кавалите. На четвъртия ден Гълъб, войводата, рече: „Тъй не може. Ще иде някой и ще доведе Курта. Защо да се лъжем? Нека тя сама каже кого от нас иска. Когото поиска, негова ще бъде. Кой ще иде?“

Отидох аз, Стоене. Как я грабнах, как я водих за ръка, докато можеше да върви, как я носих като дете, когато вече падна и се умори — това няма да ти разправям. Донесох я и я сложих тук, при туй дърво. Хайдутите бяха наклали голям огън. Светнаха алтъните на Курта и черните й коси, засмя се тя — кой можеше да й се нагледа! Като ягне стоеше тя между нас, а ний се гледахме като вълци, готови да се направим на късове. Но клетва бяхме дали да оставим Курта да отсъди. „Кого искаш, кажи! — каза войводата. — Негова ще бъдеш!“ Наляха се със сълзи очите на момичето, либила беше и петимата. Но другите бяха по-напред, време се беше минало и тя ги беше позабравила. На всички тя каза: „Не!“ И както седеше до мене, каза: „Димитра искам!“ — и тури ръка на рамото ми.

Наведоха глави хайдутите и си отидоха един по един. Последен тръгна Гълъб, войводата. „Халал да ти е, Димитре!“ — рече и видях как стисна зъби. Влезе той в гората и след малко пукна пушка. Хвана се Курта за сърцето и падна. Скочих аз, втора пушка пукна, притъмня ми и не усетих вече нищо…

Оздравя ми раната, оживях. Но тя умря ей на това място, дето седя. Тук умря Курта…

Стоян не усети, че Крайналията беше свършил, и си остана замислен и загледан пред себе си. Когато след малко той се обърна и погледна към Крайналията, видя го, че беше се облегнал на дънера на бука, отметнал глава назад и притворил очи. Лицето му беше бяло като вар, ръцете си беше скръстил на гърдите като човек, който умира.

— Чичо, ти се поумори май — рече момъкът.

Крайналията не отговори и не отвори очи. По челото му бяха се насъбрали ситни капчици пот.

— Чичо, лошо ли ти е? — извика уплашен момъкът и се наведе над него.

— Нищо не ми е — обади се Крайналията и едва поотвори очи. — Студено ми е. Метни ямурлука на гърба ми. Ха тъй. Сега вече — и когато говореше това, бръчките около очите му се усмихнаха, — сега, Стоене, ще имаш туй, що ми искаше. Като умра, силяха ми твой да е…

— Чичо, защо приказваш тъй — обиди се момъкът. — Какво ти е?

— Нищо не ми е, момче, нищо не ми е. Дойде ми часа и това си е. Добре че се случи тук… дето умря… Курта…

Гласът му отслабваше и сякаш идеше отдалеч. И пак притвори очи. Тогава младият момък, макар че не беше от страхливите, но като видя, че при него умира човек, без да може да му помогне, уплаши се и се обърка. Поиска да повика някого, затече се надолу, пак се повърна. Изведнъж видя няколко души, които се мярнаха по една пътека и се закриха в гората. Стоян позна кои са, тури пръст в устата си и изсвири. След малко също такова остро изсвирване дойде откъм гората. На поляната се показаха петима души и бързо крачеха насам. Стоян се затече към тях и ги посрещна.

Когато те дойдоха при дървото, оня, който вървеше най-напред и който беше войводата, пристъпи до Крайналията, погледна го в лицето отблизо, после хвана ръката му, потърси пулса му и каза: