Читать «На Игликина поляна» онлайн - страница 2

— Чичо — започна Стоян и въпреки юнашкия си вид и широките си плещи, срамежливо някак се усмихваше, — чичо, сполай ти за доброто, що ми направи. Прибра ме, гледа ме цяла зима, туй аз няма да го забравя. Да даде господ да се видим пак, ще гледам да ти се отплатя. Чичо… таквоз… аз пак ще ти се помоля…

— Какво, какво? За пищовите ли? За пушката ли? Я да мълчиш. Не може. Жена, кон и пушка назаем не се дават. Ти за какъв ме имаш мене — пламна изведнъж Крайналията и издигна гласа си, — да си дам силяха, да се посрамя! Мълчи, мълчи, да не ме разсърдиш, че чудо ще направя…

— Че пък дай му ги — обади се старата, — за какво ти са вече?

Крайналията се позамисли, усмихна се някак горчиво и каза:

— Добре, да му ги дам пък… Почакайте, аз сега ще дойда.

Той мина в другата стая, бави се там доста дълго време и току се появи на вратата. И старата, й младият момък го погледнаха смаяни: тежки сърмалии дрехи светеха на него, на пояса му поглеждаха главите на пищови, в ръката си държеше пушка и се подпираше на нея. Крайналията като че беше се подмладил, крачеше широко, повъртваше се на петите си и силно размяташе увисналите си джепкени.

— Леле, горо, майко мила! — провикна се той. — Де са старите войводи, де са старите юнаци!

Той се спря сред стаята, изгледа Стояна тъй навъсено, че очите му се скриха зад веждите, и каза:

— И ти искаш да ти дам силяха си? Ти, хлапе вчерашно… Не, трябва ми той на мене. И защо стоя аз тука? Да храня кокошките и прасето ли? Да събирам бълхите по козеците ли? Слушай, Стоене — заговори той по-меко, но решително, — утре тръгвам с тебе. Ще дойда и аз на Игликина поляна.

Старата се извърна и го загледа слисана:

— Човече, ти луд ли си, или ще полудееш!

— Ст! Приказки не ща, ти ми знаеш табихетя. Не съм луд аз, зная какво правя. Дето ще дрънкаш, по-добре е да станеш и да туриш хляб в торбата, и в павурчето ракия да налееш. Утре пропеят ли петли, тръгваме.

И тъй като Стоян продължаваше да се усмихва, като че не вярваше на думите му, Крайналията го погледна право в очите и каза:

— Какво ме гледаш? Ще дойда. Трябва да дойда!

Събудиха се у него старите хайдушки привички, искаше да реди, да заповяда. И не можеше да се излезе наглава с него, трябваше да се прави туй, което той искаше. Старата, след като се беше лутала насам-нататък из къщи, смълчана и натъжена, прибра се и си легна. Легна си и Стоян. Само Крайналията остана буден и без да снеме нещо от оръжието си, полегна до огъня, подпря глава на ръка и тъй позадряма. Когато късно през нощта Стоян се събуди, видя го на същото място.