Читать «Мълчание за Вердюн» онлайн - страница 2

Въпреки всичко, в кратерите от гранати на тази надупчена земя наистина растат бледи рошави бурени. По ръбовете им цъфтят макове и лайка, а понякога някой стрък пропълзява небрежно и боязливо и по средата на склона; но тази оскъдна растителност само засилва впечатлението за мълчание и безутешност. Изглежда, като че ли на това място има пробойна в хода на събитията, като че ли тук времето е замръзнало, като че ли времето, което води със себе си не само минало, а и бъдеще, тук от съчувствие е угасило двигателя. Никъде на земята няма такава земя, дори пустинята е по-жива, защото мълчанието и е органично.

Никъде на света няма такова мълчание, защото това мълчание е един страшен вкаменен вик. В него го няма покоя на гробищния двор, защото измежду многото изморени и изчерпани животи, има и такъв, който е бил вдъхновен и млад; но изведнъж тук беше разпръсната на отделни атоми великата сила за стотици хиляди, която беше в очите им, сила, която ги караше да дишат, гледат, да се снишават и да се борят; тук, тук се проявяваше най-напрегнатата самозащита, тук хората обичаха живота, хората вярваха по-страстно, по-диво, по-пламенно, по-лудо от всякога; и над тези изпълнени със съмнение, напрегнати воли, този врящ водовъртеж от действие, мъка, надежда, страх, жажда за живот, беше връхлетян от градушката от осколки и куршуми. Тогава се проливаше най-упоритото, най-чупливото нещо, което съществува, животът, кръвта му и над осемстотин хиляди души се простря велика тъмнина.

Над тези поля греят изгубените години и продължават да съществуват, годините, които не са били, които нямат покой — викът на младежта беше задушен твърде рано, приключи прекалено внезапно.

От височините иде мрачен оловен вятър и се топи в пламтящата есен, в нейния светъл огън и златна светлина. От височините иде мълчанието, което смазва радостните дни и ги направи безжизнени, като че ли слънцето се е притъмнило като през онзи следобед над Голгота. От височините слизат имена и спомени. Во, Тиомон, Белвил, Студена земя, Клисурата на мъртвите, Хълм 304, Мъртвецът — какви имена! Живели са четири години под гигантския вой на смъртта; днес завладяват с безкрайността на мълчанието им. И никакви Cook’s-Parties, никакви приятни излети с разглеждане на дълбоките укрития на романтична карбидна светлина на изгодна цена не могат да променят това. Тази земя принадлежи на мъртвите.

Но в тази земя, която пак беше разровена от гранати от всякакъв калибър, втази земя на замръзнал мрак, в този пейзаж от кратери живеят хора. Почти не се виждат, така са се приспособили с времето, че почти не се различават от околността. Дрехите им са жълти и сиви и мръсни от жертвите им. Понякога са стотици, а понякога мога да бъдат и хиляди, но винаги работят сами и са така разпръснати, че винаги изглеждат все едно са само малцина — като усърдни малки мравчици из празните кратери. Те живеят свой отделен живот, често остават месеци наред в тъмните си лагери от бараки и рядко се появяват в селата. Те са търсачи.