Читать «Мълчание за Вердюн» онлайн

Ерих Мария Ремарк

Мълчание за Вердюн

Никой не може да каже точно кога започва, но плавните, закръглени линии на хоризонта изведнъж се променят; червеното и кафявото, блестящите греещи цветове на горските листа, неусетно приемат един своеобразен оттенък, полята избледняват и повяхват в охрени тонове. Нещо особено, има нещо особено в ландшафта, тихо и бледо, което не може точно да се обясни.

Същата планинска верига, същите гори, същите поля и ливади като преди, все още същият пейзаж като преди час; пътят се простира натам бял и безкраен, а златната светлина на късната есен все още облива земята като сладко вино — и въпреки това от далечината се е появило нещо, което не може да се види и чуе; изведнъж силно, празнично и могъщо то вече е тук и засенчва всичко.

Не онези кръстове край пътя, тънки и тъмни, привличат всички погледи. Криви и много уморени, те стърчат там от тревата, изсушени от многото вятър и изцедени от носещите се облаци, кръстовете на войната от 1870-та. Хилавите млади дръвчета, посадени по онова време помежду тях, отдавна са станали дървета със силни клони, пълни с чуруликащи птички. Старите окопи вече не плашат никого, те едва напомнят за смъртта — станали са вече като пейзаж от парк — живописни и приятни, хубава пръст и хубава земя.

Не е обликът на тази красива и страшна местност, която винаги е била бойно поле и където векове наред войната е отлагала отпадъците си като различни слоеве в скала, нанос върху нанос, слой върху слой, война върху война, дори и днес ясно различими, от битките на френските крале, до окопите на Марс-ла-Тур и масовите гробове на Дуомон.

Не е и тайнственото двойнствено настроение на тази земя, където меките сини линии на хоризонта са не просто хълмове и гори, а прикрити укрепления; гладките върхове пред тях не са просто верига хълмове, а силно укрепени височини; място, където идилични долини служат и за траншеи, долини на смъртта, сборни пунктове, площадки за строяване; а малките хълмове са бетонни защитни позиции, прорязани от складове за муниции и галерии; защото тук всичко е било превърнато в стратегия. В стратегия и гробове.

Мълчанието е. Ужасяващото мълчание около Вердюн. Мълчанието след сражение. Мълчание безе аналог по целия свят, защото досега във всички битки най-накрая е печелела природата; животът винаги е пораствал от унищожението, градове са били построявани наново, гори са се разраствали отново и след няколко месеца млади жита пак са се поклащали над полята. Но в тази последна, най-страшна от войните, унищожението за пръв път извоювало победа. Тук имаше села, които никога не бяха възстановени; села, от които сега не е останъл камък върху камък. Земята под тях все още е толкова пълна със смъртоносна заплаха, жива взривна сила, пълна с гранати, мини и отровен газ, че всеки удар с мотика или забиване на лопата в нея са опасни. Тук имаше дървета, които никога повече няма да се надигнат, защото бяха осечени не само върховете и стъблата им, а и най-дълбоките им корени бяха раздробени на парченца. Това са станали поля, през които никога повече няма да мине плуг, защото семената им са от стомана, стомана и пак стомана.