Читать «Мълчалив свидетел» онлайн - страница 5

Неясният шум разтревожи полицай Джей. Той се обърна и се взря през дъжда към църквата, но не видя нищо. Погледна часовника си. Беше два без пет, ако се върнеше сега, щеше да закъснее за чая и в участъка щяха да започнат без него. Опита се да си внуши, че няма нищо нередно, че сигурно е пробягало някое животно, както винаги. Никакво сериозно престъпление не бе извършвано в селото от години, нямаше дори кражби, така че надали това бе нещо важно. Погледна още веднъж към църквата, за да успокои съвестта си. И тогава я видя. Голяма черна котка скочи бързо върху оградата на гробището и се мушна под дървото, където преди и той бе намерил подслон от дъжда. Видя я как извива гръбнак и се взира в него. Джей беше виждал и друг път котката на клисаря, но се изненада, че още е навън — мислеше я за по-умна.

Полицай Джей се засмя, обърна се и тръгна към участъка.

Марк Джеймс бе завлечен бавно навътре в гробището. Очите му още бяха отворени и дъждовните капки подскачаха върху незащитените му зеници, така че той не можеше да види ясно физиономията на убиеца си, после се стичаха по изкривеното от ужас и болка лице.

Първа глава

Саманта Райън огледа старинната сграда на съда в Ели. Беше минал повече от месец, откакто тялото на Андрю Стрингър бе открито в библиотеката „Кромуел“ на колежа „Сейнт Стивънс“, и сега тя трябваше да даде мнението си относно доста странната му смърт. Саманта обичаше да идва в Ели, предпочиташе да е тук, вместо да дава показания в заседателна зала номер три в болницата „Парк“, където всичко бе в пластмасови и хромирани покрития. Това тук бе сграда, достойна за съд. Високите сводести тавани и дървените пейки бяха пропити с усещането за правосъдие, по покритите с дъбова ламперия стени бяха окачени старинни маслени портрети на отдавна починали съдии, които продължаваха да гледат надменно и невинните, и виновните в съдебната зала.

Сам огледа залата и се взря в лицата на другите свидетели. Местеше погледа си от лице на лице и ги изучаваше внимателно. Почуди се каква роля са изиграли всички тези хора в живота и още повече — в смъртта на Стрингър. Старши детектив Хариет Фармър бе там, до нея седеше доктор Ричард Оуен — полицейският лекар, а до него — детектив Том Адамс. Когато очите й се спряха на неговите, погледите им се срещнаха. Двамата продължиха да се гледат един друг още няколко мига, после Сам отмести поглед встрани, леко смутена. Адамс се развесели от смущението й и продължи да се взира в нея още няколко минути.

Беше се запознал със Сам, когато тя се появи на убийството на Рос преди година. Случаят се бе оказал толкова заплетен, че ако не бяха доказателствата, представени от Сам, сигурно изобщо нямаше да успеят да осъдят убиеца. Адамс така и не бе разбрал защо тя бе заменила вълнуващия живот в Лондон с относително затънтения Кеймбридж, но това си бе нейна работа и той бе сигурен, че рано или късно ще научи причината. Беше я харесал още като я видя за пръв път, но досега тя поддържаше отношенията помежду им на стриктно професионална основа и от време на време се държеше дори студено. В полицията вече й бяха лепнали прякора Ледената девица, но той не бе убеден в това. Тя не бе с поразителна външност, поне не в общоприетия смисъл — нямаше дълга руса коса или уголемени със силикон гърди, но все пак в нея имаше нещо. „Някои жени — помисли си той — притежават неопределена привлекателност.“ Не бе висока, но бе слаба и добре сложена, с приятно лице и най-впечатляващите меки кафяви очи, които бе виждал. Тя бе и интелигентна, а това винаги му бе харесвало в жените. Той бе учил в едно от онези средни училища, в които интелектуалните способности се подценяваха и дори задушаваха. За учениците в тях възможностите за професионална реализация се ограничаваха до изучаване на някой от множеството занаяти, които бяха популярни по онова време. Адамс не бе харесал нито една от тези възможности и затова бе постъпил в полицията. Бе възприел това си решение като стъпка нагоре — така се почувства като част от средната класа, уважаван член на обществото — и затова винаги бе харесвал работата си. Голямото предизвикателство, докато учеше в онова училище, бе да успее да си определи среща с някое момиче от гимназията и той често успяваше да го стори, макар тези срещи да не водеха до никакво развитие. Момичетата от гимназията предпочитаха да се омъжат за бъдещия директор на местния клон на банката, за някой счетоводител или шеф на фирма. Все пак нищо не му пречеше да си мечтае от време на време. Бе достатъчно амбициозен и упорит, за да се възползва от възможностите, които Свободният университет започна да предлага междувременно, и откри, че образованието е много по-завладяващо и смислено, когато се заемеш с него повторно.