Читать «Мъка» онлайн - страница 3

Йона вижда един портиер с чувалче и решава да заприказва с него.

— Драги, колко ли ще е часът сега? — пита той.

— Минава девет… Ама защо си спрял тук? Заминавай!

Йона се отдалечава на няколко крачки, превива гръб и се отдава на мъката си… Вече смята, че е безсмислено да се обръща към хората. Но не минават и пет минути, той се изправя, тръсва глава, усетил сякаш остра болка, и дръпва поводите… Повече не може да търпи.

„Към хана — мисли си той. — Към хана!“

И кончето, сякаш доловило мисълта му, се впуска в тръс. Подир час, час и половина Йона седи вече до голямата, нечиста печка. На печката, на пода, по пейките хъркат хора. Въздухът е застоял и душен… Йона гледа спящите, почесва се и съжалява, че се е върнал толкова рано…

„Дори за овес не изкарах — мисли си той. — Ей я отде ми е мъката. Човек, който си отбира от занаята… който и сам е сит, и конят му е нахранен, всякогаж е спокоен…“

В единия ъгъл се надигна млад колар, сънливо сумти и посяга към ведрото с вода.

— Припи ли ти се? — пита Йона.

— Трябва да ми се е припило!

— Тъй… Наздраве… А на мене, братко, синът ми умря. Научи ли? Тази седмица в болницата… Беда!

Йона гледа какво впечатление са направили думите му, но не вижда нищо. Момъкът се е завил презглава и вече спи. Старецът въздъхва и се чеше… Както на момъка му се искаше да пие, така на него му се ще да говори. Скоро ще стане седмица, откак синът му умря, а той още с никого не е говорил като хората… Трябва да поприказва хубавичко, подробно … Да разкаже как се разболя синът му, как се мъчеше, какво казваше преди смъртта си, как умря. Трябва да опише погребението и как ходи в болницата за дрехите на покойния. На село остана дъщеря му Анися. И за нея трябва да поприказва… Пък и за какво ли не още може да поприказва сега. Слушателят трябва да охка, да въздиша, да плаче и нарежда… А с жени да говориш, е още по-добре. Жените може и да са глупачки, ама от две думи реват.

„Да ида да нагледам коня — мисли си Йона, — Всякога можеш да спиш… Все ще се наспиш…“

Той се облича и отива в обора, където е оставил коня си. Мисли за овеса, за сеното, за времето… За сина си, когато е сам, не може да мисли. .. Да поприказва за него с някого, може, но самичък да мисли и да си представя образа му, е нетърпимо тягостно…

— Ядеш ли? — пита Йона коня си, като вижда лъскавите му очи. — Яж си, яж си… Като не можахме да изкараме за овес, ще ядем сено… Да… Остарях аз вече файтон да карам… Синът ми трябваше да кара, а не аз… Той беше истински файтонджия… Само да бе жив…