Читать «Мъка» онлайн

Антон Павлович Чехов

Мъка

Кому повем печал мою?…

Вечерен здрач. Мокър сняг на парцали лениво се вие около току-що запалените фенери и на тънък мек пласт се стеле по стрехите, по конските гърбове, по раменете, по калпаците. Файтонджията Йона Потапов е целият бял, като привидение. Той се е превил, доколкото е възможно изобщо да се превие живо тяло, седи на капрата и не мръдва. Да би паднала върху него цяла пряспа, и тогава, изглежда, не би счел за нужно да отърси от себе си снега… Кончето му също е бяло и неподвижно. Със своята неподвижност, с недодяланата си фигура и с правите си като пръчки крака то дори отблизо прилича на евтино курабиено конче. То по всяка вероятност е потънало в мисли. Онзи, когото са откъснали от плуга, от обичайните сиви картини и са го хвърлили тук, в този водовъртеж, пълен с чудовищни светлини, нестихващ тропот и бързащи хора, не може да не мисли…

Йона и кончето му вече отколе не мръдват от мястото си. Бяха излезли от хана още преди пладне, а сефте все няма и няма. Но ето над града се спуска вечерният мрак. Бледната светлина на фенерите се сменя от ярка багра и уличната суетня става по-шумна.

— Файтонджия, на Виборгская! — чува Йона. — Файтонджия!

Йона трепва и през мигли, покрити със сняг, вижда военен в шинел с качулка.

— На Виборгская! — повтаря военният. — Бе ти да не спиш? На Виборгская!

В знак на съгласие Йона дръпва поводите, поради което от гърба на коня и от неговите рамене се посипва напластеният сняг… Военният се качва в шейната. Файтонджията подмлясква с устни, изпъва шия като лебед, понадига се и повече по навик, отколкото по необходимост, размахва камшика. Кончето също изпъва шия, криви пръчковидните си крака и колебливо потегля…

— Къде се вреш, вампирино! — още едва тръгнал, чува Йона викове от тъмната, движеща се напред-назад маса. — Къде те мъкнат дяволите? Вдясно дръж!

— Не знаеш да караш! Вдясно дръж! — сърди се военният.

Хока кочияш от карета, злобно гледа и отърсва снега от ръкава си минувач, пресякъл тичешком пътя и налетял с рамо в муцуната на кончето. Йона се върти на капрата като на тръни, мята лакти встрани и шари с очи като смахнат, сякаш не разбира къде е и защо е тук.

— Какви подлеци са всички! — жлъчно забелязва военният. — Просто напират да се сблъскат с тебе или да се наврат под коня. Надумали са се като че ли?

Йона извива очи към клиента и мърда устни… иска, види се, да каже нещо, но от гърлото му излиза само хъхрене.

— Какво? — пита военният.

Йона криви устата си в усмивка, напъва гърло и хъхри:

— А на мене, господине, такова… синът ми умря тази седмица.,

— Хм!… Че от какво умря?

Йона се извръща с цялото си тяло към клиента и казва:

— Абе кой го знае! Сигур от треска… Три дни полежа в болницата и умря… Божа воля.

— Завивай, дяволе! — еква в мрака. — Кьорав ли си, дърто псе? Отваряй си зъркелите!

— Карай, карай… — казва клиентът. — Тъй и до утре няма да стигнем. Я по-бързо!

Файтонджията пак изпъва шия, понадига се и с тежка грация размахва камшика. След това няколко пъти извръща поглед към клиента, но той е затворил очи и както изглежда, не е разположен да слуша. Свалил го на Виборгская, Йона спира пред една кръчма, свива се на капрата и пак не помръдва… Мокрият сняг пак пременя в бяло него и кончето. Минават час, два…