Читать «Мъка» онлайн - страница 2

По тротоара, като тупат силно с галошите си и се хокат помежду си, минават трима младежи: двамата са високи и тънки, третият е нисък и гърбав.

— Файтонджия, към Полицейския мост! — вика с треперлив глас гърбушкото. — Тримата… за двадесет копейки!

Йона дърпа поводите и подмлясква. Двадесет копейки не е на сметка, но на него нему е до сметката… Рубла или петак — сега му е все едно, само да има клиенти… Като се бутат и сквернословят, младежите идват при шейната и тримата наведнъж се намъкват на седалката. Започва решаването на въпроса: кои двама да седнат и кой да стои прав. След дълга кавга, капризи и укори стигат до решението, че прав трябва да стои гърбавият, понеже е най-нисък.

— Хайде, карай бързо! — подканва треперливо гърбавият, като застава зад Йона и диша във врата му. — Давай! Ама пък калпак имаш, братче! По-лош в цял Петербург не можеш намери…

— Хи-и… хи-и … — кикоти се Йона. — К’во да е…

— Я ти, к’во да е, карай по-бързо! Така ли ще караш по целия път? Да? А един по врата?…

— Главата ми се пръска… — казва единият от високите. — Вчера у Дукмасови двамата с Васка четири бутилки коняк изпихме.

— Не разбирам защо лъжеш! — ядосва се другият висок. — Лъже като дърт циганин.

— Бог да ме убие, вярно е…

— Толкова е вярно, колкото и това, че въшката кашля.

— Хи-и! — ухилва се Йона. — Ве-есели господа!

— Тю, дяволи те взели!… — възмущава се гърбавият. — Ще подкараш ли, дърта чумо, или няма да подкараш? Така ли се кара? Фрасни го с камшика! Дий, дяволе! Дий! Хубаво го шибни!

Йона усеща зад гърба си неспокойното тяло и треперливия глас на гърбушкото. Чува ругатните, които му отправят, вижда хора и полека-лека чувството на самота започва да изчезва. Гърбавият ругае, докато се задавя от цветиста, дебела псувня и избухва в кашлица. Високите заговорват за някоя си Надежда Петровна. Йона поглежда към тях. Дочакал кратка пауза, той пак поглежда назад и мънка:

— А на мене тази седмица… такова… синът ми умря!

— Всички ще умрем… — въздъхва гърбавият, като бърше усните си след кашлицата. — Хайде, по-живо, по-живо! Господа, аз решително не мога повече да пътувам така! Кога ще ни закара той?

— Че посъживи го лекичко… по врата!

— Чуваш ли, дърта чумо? Ще ти нажуля врата!… Церемони ли се човек с такива като тебе, по-добре пеша да си ходи!… Чуваш ли, Змей Горянино? Или не те е грижа какво ти говорим?

И Йона по-скоро чува, отколкото усеща плесника по тила.

— Хи-и… — смее се той. — Весели господа… Господ здраве да им дава!

— Файтонджията, женен ли си? — пита високият.

— Аз ли? Хи-и… ве-есели господа! Сегинка една ми е жена — влажната земя… Хи-хо-хо… Гробът санким!… Глей на, синът ми умря, а аз съм жив… Чудно нещо, смъртта сбърка вратата… Вместо да влезе при мене, отиде при сина…

И Йона се обръща, за да разкаже как е умрял синът му, но гърбавият леко въздъхва и казва, че, слава богу най-после са пристигнали. Получил двадесет копейки Йона дълго гледа подир гуляйджиите, които изчезват в един тъмен вход. Той пак е сам и за него пак настава тишина… Стихналата за кратко мъка отново оживява и раздира гърдите му с още по-голяма сила. Очите му тревожно и мъченически шарят из тълпите, които сноват от двете страни на улицата: няма ли да се намери между тези хиляди хора поне един, който да го изслуша? Но тълпите бързат, без да забелязват нито него, нито мъката му… Мъка огромна, безгранична. Да биха се пръснали гърдите му и да би изтекла от тях мъката, цял свят комай би заляла, и при все това не се вижда. Тя е успяла да се побере в такава мъничка черупка, че и със свещ не можеш я съгледа…