Читать «Мъглите на Авалон» онлайн - страница 9

Изпълнила дълга си, Игрейн се затича към своята полусестра и щеше да коленичи и за нейната благословия, но Вивиан се наведе и я възпря.

— Не, не, дете, това е роднинско посещение; има достатъчно време да оказваш почести по-късно, ако настояваш… — тя притисна силно Игрейн към себе си и я целуна по устата.

— Това ли е бебето? Веднага се вижда, че в жилите й тече кръвта на Древния народ — тя прилича на майка ни, Игрейн.

Вивиан, господарка на Езерото и на Свещения остров, по това време минала трийсетте. Като най-голяма дъщеря на старата жрица на Езерото беше наследила майка си в изпълнението на свещените задължения. Тя пое Моргана и я залюля с опитния жест на жена, свикнала да гледа бебета.

Прилича на теб — отвърна Игрейн малко изненадана, като си мислеше, че отдавна е трябвало да забележи тази прилика. Наистина, четири години бяха минали от последния път, когато беше видяла Вивиан, и то на собствената си сватба. Толкова много неща се бяха случили оттогава, толкова много се беше променила и самата Игрейн, тогава уплашено петнадесетгодишно момиче, дадено на два пъти по-възрастен мъж. — Но влезте в залата, Господарю Мерлин, сестро. Влезте да се стоплите.

Без купищата наметки и шалове върху себе си Вивиан, господарката на Авалон, беше удивително дребна жена — на ръст горе-долу като височко десетинагодишно момиче. В свободната туника, пристегната с колан, с нож, запасан на кръста, огромни вълнени панталони и крака, увити в дебели гамаши, тя изглеждаше миниатюрна — като дете, облякло дрехите на възрастен. Имаше дребно, мургаво, триъгълно лице, с невисоко чело, скрито под коса, тъмна като сенките под крайморските скали. Очите й също бяха тъмни и прекалено големи за малкото лице. Игрейн сякаш едва сега осъзнаваше колко дребничка е сестра й.

Една прислужница внесе бокала на гостоприемството, пълен с греяно вино приготвено с последните подправки от многото, които Горлоис беше купил на пазарите в Лондиниум. Вивиан пое бокала и Игрейн примигна: царственият жест, с който взе чашата, сякаш направи Вивиан висока и внушителна — сякаш вземаше в ръце Свещената чаша от светата утвар. Тя задържа чашата за малко в ръцете си и бавно я приближи към устните си, мълвейки благословия. Опита виното, извърна се и подаде бокала на Мерлин. Той го пое с тържествен поклон и го докосна с устни. Игрейн, която слабо познаваше мистериите, неволно се почувства част от красивия, тържествен ритуал, докато вземаше на свой ред чашата от гостите си, отпиваше, и произнасяше обичайното приветствие.

После тя остави чашата и усещането за тържественост изчезна: Вивиан отново си беше дребна, видимо уморена жена, а Мерлин — просто прегърбен старец. Игрейн бързо ги поведе към огъня.

— Дълъг е пътят от бреговете на Лятното море дотук в наши дни — поде тя припомняйки си как беше изминала същия този път като млада булка, изплашена и изпълнена с прикрита омраза, съпроводена от съпруг, който й беше непознат, свързан в представите й само с гласа, който чуваше и с ужаса, който изживяваше нощем. — Какво те накара да дойдеш дотук през пролетните бури, сестро и повелителко?