Читать «Мъглите на Авалон» онлайн - страница 817

— Вижте! Вижте, ето я баржата с четирите прекрасни кралици — идва от изгрева на слънцето! Баржата на феите от Авалон!

Той лежеше на езерния бряг с коси, мокри от кръв — моят Гуидиън, моят брат и любим… А в нозете му лежеше мъртъв Гуидиън, синът ми, детето, което така и не можах да опозная. Наведох се и покрих лицето на мъртвия с воала си. Знаех, че това е краят на една епоха. В безвъзвратно отминалите дни младият елен поваляше стария крал, за да стане крал на негово място; но свещеното еленово стадо бе изклано, а Кралят-елен уби младия елен и нямаше кой да дойде след тях…

Защото и Кралят-елен на свой ред трябваше да умре.

Коленичих до умиращия.

— Мечът, Артур. Екскалибур. Вземи го в ръка. Вземи го и сам го хвърли надалеч, във водите на езерото.

Завинаги напуснаха нашия свят свещените друидски реликви. Последен остана мечът Екскалибур, но и той трябваше да отиде при останалите светини. Но Артур стисна здраво дръжката на меча и прошепна:

— Не… Трябва да го запазим за тези, които ще дойдат след мен… За да се обединят около меча на Артур… — той вдигна очи към Ланселет. — Вземи го ти, Галахад. Не чуваш ли зова на тръбите от Камелот, не чуваш ли, че се събират легионите на Артур? Вземи го и води верните ми рицари…

— Не — казах аз тихо. — Това време отмина. Мечът на Артур не бива да попадне в ничии други ръце. — Нежно отделих пръстите му от дръжката на меча. — Да, вземи го, Ланселет — продължих аз, — но го хвърли във водите на Езерото. Нека мъглите на Авалон го погълнат завинаги.

Ланселет покорно се отправи да изпълни заповедта ми. Не знам дали ме видя, нито пък дали ме позна. А аз притиснах главата на Артур към гърдите си. Животът изтичаше от жилите му. Знаех това, но нямах сили дори да заплача.

— Моргана — зашепна той отново, с измъчени, пълни с болка очи. — Моргана, значи всичко е било безсмислено — всичко, което вършихме през живота си, всичко, към което се стремяхме? Защо се провалихме?

Аз сама си задавах този въпрос и нямах отговор за него; отговорът дойде, сякаш някой друг говореше с моята уста:

— Ти не си се провалил, братко, любими мой, не си се провалил, милото ми дете. Благодарение на теб тази земя живя в мир дълги години и саксонците не успяха да я поробят. Ти задържа нахлуването на мрака за цяло едно поколение — и благодарение на това хората се цивилизоваха, обърнаха се към мъдростта, музиката и вярата. И те ще продължат да се сражават, за да запазят поне частица от тези хубави отминали времена. Ако тази страна бе паднала във властта на саксонците след смъртта на Утър, тогава всичко добро и прекрасно щеше да изчезне от Британия навеки. Не, ти не се провали, любов моя. Никой от нас не знае пътищата, по които Великата майка налага волята си — но знаем, че ще бъде нейната воля.