Читать «Мъглите на Авалон» онлайн - страница 815

Да, Богинята наистина ни бе напуснала, напуснала бе дори и Авалон, оставах само аз — смъртна и сама…

И все пак, една нощ някакъв сън, някаква последна отломка от някогашната ми дарба ме подтикна в часа на тъмната луна да стана и да отида при Огледалното езеро.

Първоначално виждах само сраженията, изгорили земята открай докрай. Не разбрах какво се бе случило между Артур и Гуидиън. Но знаех, че след бягството на Ланселет и Гуенхвифар между най-старите рицари от ордена на Кръглата маса бе избухнала вражда — а между Ланселет и Гауейн враждата бе кръвна. По-късно, на смъртния си одър, благородният Гауейн помоли със сетния си дъх Артур да се помири с Ланселет и да го повика обратно в Камелот. Но беше много късно — дори самият Ланселет не можеше вече да събере легионите на Артур — защото много от рицарите бяха тръгнали след Гуидиън. Той вече водеше половината от войните на Артур, и почти всички саксонски съюзници, че дори и някои от северняците бяха минали на негова страна. И в този час преди зазоряване огледалото изведнъж проблесна и се изясни — и в неземната светлина видях родния си син — в ръката си държеше меч и кръжеше някъде в мрака, като хищна птица, диреща жертвата си…

Също тъй бе кръжал някога и Артур, когато чакаше да срещне в гората Краля-елен. Бях забравила, че Гуидиън не е много висок, също като Ланселет.

Саксонците наричаха Ланселет „стрела на елфите“ — стрелите на елфите бяха такива — малки, тъмни, смъртоносни. Артур стърчеше с повече от глава над него.

Да, в отлетялото време на Великата богиня човекът се изправяше срещу краля-елен, за да извоюва своето кралско достойнство! Артур дочака смъртта на своя баща, за да заеме престола му — но сега хората бяха станали други. Син и баща се изправяха с оръжие един срещу друг, синът извикваше бащата на смъртен двубой — заради кралската корона… Струваше ми се, че виждам обляната в кръв земя, където синовете нямаха търпение да дочакат короните на бащите си. И ето, в мрака започнах да различавам и фигурата на Артур — висок, светъл — и сам… Верните му люде бяха далеч. Острието на Екскалибур проблясваше в ръката му.

През кръжащите, дебнещи фигури, видях и друго — Артур, сам в шатрата си. Кралят спеше неспокойно. Ланселет бдеше над съня му; а някъде, недалеч, Гуидиън също спеше, заобиколен от своята армия. Но част от тях двамата беше будна — и те кръжаха неуморно по брега на Езерото — търсеха се един друг в мрака, с голи мечове…

— Артур! Артур, отговори на предизвикателството ми! Толкова ли се боиш от мен?

— Няма на този свят човек, който може да каже, че съм бягал от сражение — обърна се Артур към Гуидиън, който се появи от сянката на дърветата. — Значи това си ти, Мордред. Досега все не можех да повярвам, че си се обърнал срещу мен. Трябваше да се убедя със собствените си очи. Мислех, че тези, които ми го казват, просто искат да ме подготвят за най-лошото, което би могло да се случи. С какво заслужих това? Защо стана мой враг? Защо, синко?

— Нима вярваш, че някога не съм бил твой враг, татко? — думите му прозвучаха с горчива насмешка. — Та за какво друго съм бил заченат и роден, ако не за този миг — да се изправя срещу теб в смъртен двубой, и то за кауза, която отдавна вече не съществува на този свят? Аз отдавна вече не знам защо трябва да се бия с теб — знам само, че в живота ми не остана нищо освен омразата.